Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Ей там зад гърбовете ви — каза старицата.
Журналистите изгледаха с отвращение калната бара, широка четири ярда.
— Това не е река.
— Туй е река Менада и откакто се помня, сме й викали все тъй. Да, сър, туй е река Менада. А пък тези двете момчета вятърът ги дигна през нея и те паднаха от другата страна ей тъй и нищо им нямаше. Връз мен пък падна коминът — заключи тя, като се попипа по главата.
— Искаш да кажеш, че това е било всичко? — попита с възмущение по-младият от журналистите. — Че това е реката, през която са прелетели! И сте накарали сто и двайсет милиона хора да повярват…
— Точно тъй, момчета — прекъсна го доктор Джани. — Това е една истинска река за този край. И ще стане по-голяма, когато тези малчугани пораснат.
Той хвърли двайсет и пет цента на старицата и потегли.
Когато наближи църквата извън града, спря и преброи новите кафяви могили, които се открояваха в гробището. Вече наближаваше центъра на бедствието. Ето я къщата на семейство Хаудън, от което трима бяха мъртвите — беше останал само паянтовият комин, куп боклук и едно плашило в градината, оцеляло по ирония на съдбата. Сред развалините на отсрещната къща върху едно пиано крачеше наперен петел — гръмогласен самодържец във владението си от сандъци, обуща, съдове, книги, календари, килими, столове и рамки от прозорци, смачкано радио и шевна машина, останала без крака. Навсякъде наоколо имаше разпердушинени легла — одеяла, матраци, огънати пружини, раздърпани дюшеци, — досега не се беше замислял каква голяма част от живота си хората прекарват в леглата. Тук и там крави и коне, повечето с петна от дезинфекционна течност, бяха излезли отново на паша. На места виждаше палатки на Червен кръст и до една от тях докторът забеляза Хелън Килрейн, седнала със сивата котка на ръце. Обичайният куп дървен материал, напомнящ къщичка, построена от деца по време на игра и съборена в момент на яд, му каза какво се беше случило.
— Здравей, миличка — поздрави я той със свито сърце. — Писето хареса ли торнадото?
— Не го хареса.
— Какво направи?
— Мяукаше.
— Ооо.
— Искаше да избяга, но аз не го пусках и то ме одраска — ето тук.
Той погледна палатката на Червения кръст.
— Кой се грижи за теб?
— Жената от Червен кръст и мисис Уелс — отвърна тя. — Татко е ранен. Той бе застанал върху мен, за да не падне нещо отгоре ми, а аз легнах върху писето. Той е в болницата в Бърмингам. Когато се върне, сигурно пак ще построи къщата.
Докторът трепна. Той знаеше, че баща й никога вече нямаше да строи къщи, бе починал тази сутрин. Беше останала сама, но не знаеше това. Около нея се простираше тъмната вселена, безлична, несъзнаваща. Хубавото й личице се обърна доверчиво към него, когато той я попита:
— Имаш ли някакви роднини, Хелън?
— Не зная.
— Е, поне си имаш писе, нали?
— Да, но то е най-обикновена котка — призна с равнодушен глас тя, но наранена от собственото си предателство спрямо любимото същество, я прегърна по-силно.
— Сигурно е доста трудно да се грижиш за котка.
— О, не — побърза да каже тя. — Никак не е трудно. Тя не яде почти нищо.
Той бръкна в джоба си, но изведнъж размисли.
— Миличка, по-късно ще дойда пак да те видя. Ще се грижиш добре за писето, нали?
— О, да — отвърна безгрижно тя.
Докторът отново потегли. Спря пред една къща, която не беше засегната. Уолт Къпс, собственикът, си чистеше ловната пушка на предната веранда.
— Какво правиш, Уолт? Да не си намислил да застреляш следващото торнадо?
— Няма да има следващо торнадо.
— Не се знае. Я виж какво е небето. Доста се е смрачило.
Уолт се засмя и потупа пушката си.
— В близките сто години няма да има. Това е за крадците. Навъртат се много наоколо и не са само черни. Ще ми се, като идеш в града, да им кажеш да пратят хора от Националната гвардия.
— Ще им кажа. Ти без нищо ли се отърва?
— Без нищо, слава богу. И шестимата у дома. Отнесе една кокошка и навярно още я влачи нейде.
Докторът продължи към града, обхванат от някакво неприятно чувство, което не можеше да определи.
„От времето е — помисли той. — Същото усещане във въздуха като в събота.“
От един месец насам докторът изпитваше необходимост да се махне завинаги. Някога този край му даваше обещания за покой. Когато желанието, което го беше отделило временно от уморените му и остарели близки, се стопи, той се върна тук да си почине, да гледа как земята ражда плод и да живее в прости и любезни отношения със своите съседи. Покой! Знаеше, че последната семейна кавга никога няма да стихне, нищо никога няма да стихне, никога няма да бъде същото, всичко постоянно ще се влошава. Освен това беше видял как мирната земя се превръща в печален край. Тук няма покой. Махай се!