Господарят на войната

Тя весело се завъртя на пръсти върху пролетната трева.

Луда, помислих си аз, луда и невероятно красива, толкова красива, колкото някога бе Сийнуин, само че за разлика от моята бледа, златокоса Сийнуин, това момиче беше чернокосо, кожата й бе загоряла от слънцето.

— Защо те наричат Сребърната Олуен? — попитах я аз.

— Защото душата ми е сребърна, лорд. Косата ми е тъмна, но душата ми е сребърна!

Тя отново се завъртя на пръсти на пътеката, после затича с леки стъпки напред. Аз спрях за момент да си поема дъх и се загледах в дълбоката долина под краката си, където се виждаше овчар със стадото си. Кучето му хукна нагоре по склона да се включи в някаква кучешка битка, а отвъд мотаещите се насам-натам овце, се виждаше къща, където една жена простираше мокри дрехи върху храсти прещип, за да съхнат. Това, помислих си аз, е истинско, а моето пътуване през планините бе лудост, сън. Аз пипнах белега на лявата си длан, белегът, който ме свързваше с Нимю, а той беше почервенял. Толкова години бе стоял бял, а сега бе оживял.

— Трябва да продължим, лорд! — повика ме Олуен. — Напред и напред! И нагоре към облаците.

За мое облекчение тя си взе роклята, намъкна си я върху главата и с подскоци я нахлузи върху стройното си тяло.

— Може да е студено сред облаците, лорд — обясни ми тя, и пак затанцува. Аз хвърлих последен пълен със завист поглед на овчаря и кучето му и последвах танцуващата Олуен по една тясна пътека, която се виеше между високи скали.

Следобед седнахме да починем. Спряхме в една долина със стръмни склонове, където растеше ясен, самодивско дърво и чинар, а на дъното на долината чернееше потрепващата на вятъра вода на дълго и тясно езеро. Облегнах се на една скала и трябва да съм заспал за малко, защото като се събудих Олуен отново беше гола, но този път плуваше в студената черна вода. Излезе от езерото разтреперана, изтри се с наметалото си и навлече отново роклята.

— Нимю ми каза, че ако легнеш с мен, Сийнуин ще умре.

— Тогава защо поиска да легна с теб? — попитах аз грубо.

— За да видя дали обичаш твоята Сийнуин, разбира се.

— Обичам я.

— Тогава ще можеш да я спасиш — щастливо каза Олуен.

— Как я прокле Нимю? — попитах аз.

— С проклятието на огъня, и с проклятието на водата, и с проклятието на трънката — отвърна Олуен, после клекна в краката ми и се вгледа право в очите ми, — и с тъмното проклятие на Отвъдното тяло — добави тя злокобно.

— Защо? — попитах аз гневно, не ме интересуваха всички тези подробности за проклетите заклинания, в безпомощен гняв се чудех защо изобщо бе необходимо да се правят заклинания срещу моята Сийнуин.

— А защо не? — засмя се Олуен, уви влажното си наметало около раменете си и тръгна отново. — Хайде, лорд! Гладен ли си?