Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Не сега. Това ще му навреди. Един развод ще му навреди. Не сега.
— Но ти готова ли си да се омъжиш за него?
— Изглежда. Но по-късно. След като стане сенатор. Догодина.
Една част от мозъка ми записваше и картотекираше акуратно: „Догодина сенатор. Това значи, че вече няма да допусне в сената стария Скоган. Интересно, че не ми е казал.“ А другата част, която не беше непробиваем стоманен шкаф с картончета, наредени по азбучен ред, кипеше като котел с катран. Един голям мехур изплува на повърхността и се пукна — беше собственият ми глас:
— Надявам се, че разбираш какво те чака.
— Ти не го познаваш — каза тя с глас, още по-тих от преди. — Познавате се от толкова години и въпреки това изобщо не го познаваш. — После вдигна глава и ме погледна право в очите. — Не съжалявам — натърти. — Не съжалявам за нищо.
Вървях в душната тъмнина под пулсиращия величествен небосвод, вървях към хотела си и вдишвах бензиновите изпарения, останали от деня, и тежкия, малко блатен дъх на намалялата река, който нощта разнасяше по улиците, и си мислех: да, зная защо тя направи това.
Отговорът се криеше във всичките изминали години, в това, което се беше случило, и в онова, което не се беше случило в тези години.
Отговорът се криеше в мен, защото аз именно й бях разказал.
„Аз само й казах истината — говорех си разярен наум. — Тя няма право да ме вини заради истината!“
Но имаше ли някаква неизбежна орис, вкоренена в самата природа на нещата и в самия мен, та аз трябваше да бъда предопределеният, който да й каже истината? Наложи се да си задам и този въпрос. И никак не бях сигурен в отговора. Вървях по улицата и въртях в главата си въпроса и тъй и инак, но отговор все не намирах, докато накрая въпросът изгуби смисъла си и се изплъзна от съзнанието ми, както се изплъзва тежък предмет от изтръпналите пръсти. Бях готов да поема върху себе си и отговорността, и вината — да, и на това бях готов, — ако ги съзнавах ясно. Но кой да ми ги обясни?
Продължавах да вървя и след малко си спомних думите й, че никога не съм го познавал. А ставаше дума за Уили Старк, когото познавах от толкова години, от времето, когато чичко Уили от провинцията, батето с коледната вратовръзка, беше влязъл в задната стая на заведението на Слейд. Разбира се, че го познавах като пръстите на ръцете си. Толкова отдавна го познавах.
„Прекалено отдавна — помислих си след това. — Прекалено отдавна, за да го познавам добре.“ Защото времето може би ме е заслепило или по-скоро аз не съм си давал сметка, че времето тече и кръглото лице на чичко Уили винаги е заставало между мен и другото му лице, тъй че аз всъщност никога не съм видял другото, сегашното му лице. С изключение може би на онези минути, когато той се накланяше към тълпата с паднал на челото перчем и облещени очи и тълпата ревеше, а аз усещах, че и в мен нещо се надига и че стоя пред прага на истината. Но после неизменно се връщаше образът на чичко Уили с коледната вратовръзка.
Но този път не се върна. Виждах пред себе си лицето. Огромно. По-голямо от афиш. Перчемът разпилян по челото като грива. Едрата челюст. Тежките устни, легнали една върху друга като тухли. Очите, пламтящи и облещени.
Интересно, не бях го виждал преди. Не бях, бога ми.
Същата вечер се обадих на Шефа по телефона, предадох му разказаното от Ан и предложих да бъдат взети от Адъм показания за арестуването на Кофи. Той се съгласи. И каза да направя всичко, за да задържа Адъм. Прибрал се веднъж в хотела, легнах на леглото си под вентилатора и лежах така до шест часа, когато ми позвъниха, за да ме събудят. В седем вече стоях пред вратата на Адъм само с чаша кафе в стомаха, което се плискаше вътре, с току-що порязана от бръснача брада и с подпухнали от безсъние клепачи.
Обработих го. Но задачата ми не беше лека. Първата ми работа беше да го завербувам в армията на борците за справедливост, като го накарах да обещае, че ще даде под клетва показания за арестуването на Кофи. Методът ми беше такъв: като знаех, че Адъм жадува да прикове Кофи на позорния стълб, аз му дадох да разбере, че Шефа би приветствувал един такъв доблестен подвиг. После трябваше да го наведа на откритието — откритие негово и само негово, — че това би означавало Ан да се яви като свидетелка. След което трябваше да се направя на първи глупак и да призная, че нито за миг не съм се сетил за това. С човек като Адъм опасността се състоеше в това, че той, завладян от желанието справедливостта да възтържествува на всяка цена, можеше да принуди Ан да свидетелствува. И сигурно щеше да го направи, но аз му нарисувах мрачна картина на съда (и наполовина не толкова мрачна, колкото бе в действителност), казах му да не разчита на мен, намекнах му, че е безсърдечен към сестра си и завърших с мъглявата мисъл, че има друг начин да пипнем Кофи за същата работа — например аз мога да му се подложа и той да направи подобен опит с мен. Като начало дори сам мога да пусна пробен балон и всякакви такива. Така Адъм се отказа от мисълта да осъди Кофи, но без да се усети, възприе мисълта, внушена като подтекст, че той и Шефа трябва рамо до рамо да бранят болницата от мошеници.