Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Радвам се – подхвана той с необичайно тържествен тон, – че получих това време, че Майев ми го даде, макар и неумишлено. Че успях да бъда тук, да стана част от това.
Роуан нямаше думи, затова погледна към Гавриел.
А Пумата просто кимаше, вперил очи в малкия им лагер под стълбището. В спящия си син.
54.
Последната отсечка от пътешествието им се оказа най-дългата, мислеше си Манон на следващата сутрин.
Близо – бяха съвсем близо до Ключалката, която кралицата, носеща вещерски символ в джоба си, издирваше.
Преди да заспи, се беше впуснала в размишления за възможната връзка, но без да стигне до отговор. Всички се събудиха преди съмване, изтръгнати от съня заради потискащата влага, толкова тежка, че Манон я чувстваше като одеяло върху раменете си.
Кралицата предвождаше почти безмълвно групата им, докато другарят й летеше над тях, а братовчед й и хамелеонката – в облика на кошмарна блатна змия – я обграждаха от двете страни. Вълкът и Пумата крачеха най-отзад, откъдето душеха въздуха и се ослушваха за опасности.
Хората, обитавали някога тези земи, бяха срещнали мъчителна смърт. Манон долавяше болката им дори сега – тя шепнеше сред камъните, мътеше водите. Блатното чудовище, което е нападна миналата нощ, беше нищо в сравнение с другите ужаси тук. Изопнатото бронзово лице на Дориан Хавилиард, вървящ до нея, й подсказваше, че и той мисли така.
Манон нагази до кръста във вир с топла, гъста вода и реши да изгони на бял свят въпроса, който трополеше в черепа й.
– Как Елин ще използва ключовете, за да надвие Ераван и Валгите му? И да унищожи творенията му, които дори не идват от неговия свят, а са някаква гнусна кръстоска?
Две сапфирени очи се плъзнаха към нея.
– Какво?
– Има ли начин да отсее едните от другите, или ще изпрати всички с валгска кръв – тя долепи длан до мокрите си гърди – в царството на тъмнината и студа?
Дориан стисна лъскави зъби.
– Не знам – призна той, гледайки как Елин прескача ловко един камък. – Предполагам, че ще ни каже, когато е най-удачно за нея.
И най-неудачно за тях, не добави той.
– И сигурно тя решава кого ще го бъде и кого не?
– Не би изпратила някой да живее с Валгите току-така.
– Но в крайна сметка решението е нейно?
Дориан спря на билото на едно малко хълмче.
– Решението е на онзи, който притежава ключовете. И най-добре се моли на злите богове, в които вярваш, Елин да ги докопа първа.
– Ами ти?
– Защо ми е да припарвам до тези неща?
– Не й отстъпваш по могъщество. И ти би могъл да ги притежаваш. Защо не?
Останалите бързо се отдалечаваха от тях, но Дориан не помръдна от мястото си. Дори дръзна да я сграбчи за китката – силно.
– Защо не? – Суров студ превзе красивото му лице. Манон не можеше да извърне очи от него. Топъл, влажен полъх прелетя покрай тях, повличайки косата й със себе си. Но него не докосна, не разлюля нито косъм от гарвановочерната му глава. Щит – беше се прикрил с щит. Срещу нея или съществата, дебнещи в блатото? – Защото аз го направих. – Пророни тихо накрая.
Тя зачака.
Сапфирените му очи бяха като късове лед.
– Аз убих баща си. Аз разруших двореца. Аз избих собствения си двор. И ако държа ключовете, Водачке на Крилото – завърши той, освобождавайки китката й, – несъмнено ще го повторя в другия край на континента.
– Защо? – пророни тя с премръзнала кръв.
И вълната от ледовит гняв, която се изля от него, наистина я ужаси.
– Защото тя умря. И дори преди това светът намери начин да я измъчва, да я накара да се чувства самотна и уплашена. Може всички да са я забравили, но аз я помня. Никога няма да забравя цвета на очите й, нито усмивката й. И никога няма да им простя, задето й я отнеха.
Твърде крехки – така бе нарекъл човешките жени. Нищо чудно, че тя го привличаше тогава.
Манон нямаше отговор и макар да знаеше, че той и не чака такъв, каза:
– Добре.
После, без да обърне внимание на облекчението, просветнало в очите му, продължи напред.
***
Изчисленията на Роуан се оказваха верни: достигнаха Ключалката до пладне.
Елин предполагаше, че дори принцът й да не беше разучавал пътя напред, щеше да е съвсем очевидно още от мига, в който зърнеха наводнения лабиринт от срутени колони, че Ключалката е скрита под рухналия каменен купол в центъра им. Главно защото всичко наоколо – всеки задушаващ бурен, всяка капка вода – като че ли се мъчеше да избяга оттам. Сякаш сградата беше тъмното, пулсиращо сърце на блатата.
Роуан се преобрази, кацвайки на тревистото островче в близост до руините на храма, върху което всички се бяха струпали, и мигновено се озова до нея. Тя опита да прикрие облекчението си, че го виждаше невредим.