Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Съжалявам за момичето ти — каза той. — Тъжна работа. Сигурно семейството й е
изживяло истински ад. Но не оставяй чувствата ти да те подтикнат към прибързани
действия. При следващата издънка Компанията ще те остави да изгориш.
Излязох от къщата и потеглих към павилионите за храна на „Нариман пойнт". Бях
гневен и гладен. Като един от многото други хора ядох горещи хлебчета, пълнени с яйца, пържени картофи и пикантни зеленчуци, и изпих половин литър мляко.
От доста време не се хранех и не спях редовно. Трябваше да тренирам. Трябваше да
поддържам форма. Само след часове всеки уличен мошеник в южната част на града щеше да
научи, че официално съм напуснал Санджай. Имаше хора, които ме мразеха и не
предприемаха нищо само защото бях член на Компанията. Но щом Разберяха, че съм вълк
единак, щеше да е различно.
В руслото на тази студена истина пътувах половин час с мотора до една спортна зала в
Уорли[71]. Комплекс от изоставени мелници беше преобразуван в козметични салони и
здравни центрове. Там един пенсиониран гангстер от Компанията на Санджай, по прякор
Команчи, имаше спортна зала — където живееше и работеше
Бе опитен гангстер и бяхме приятели, защото на два пъти се бяхме били рамо до рамо
срещу други банди и двата пъти ни бяха наръгвали с нож. Такива неща не се забравят.
Команчи бе независим и в залата му можеха да тренират членове от различни
мафиотски организации, както и полицаи, стига да не отварят дума срещу Компанията на
Санджай.
Гол до кръста, вдигах тежести един час. После половин час тренирах „бокс със сянка" [72]
и изпуснах парата.
Младоците в залата, до един местни бедняци, отначало свенливи, правеха пози на зрели
мъже, та да ми дадат ясно да разбера, че не ги е страх. После обаче ме приеха за техен човек
и започнаха заедно с мен да загряват „бокс със сянка".
Изкъпан, облечен и освежен, се огледах в мръсното огледало.
Очите ми бяха ясни и грееха. Спокойствието ме обвиваше като есенна шума. „Когато
нищо друго не помага, идва ред на стоманата!" — гласеше надписът над огледалото.
— Трябва ти лат машина — казах на Команчи, подавайки му достатъчно пари, че да
стигнат за нея.
Команчи погледна банкнотите.
— Скъпичко ти излезе тренировката май — намръщи се той.
— Всяка минута бе удоволствие! Обаче избий едно прозорче там вътре, йаар. Ако някой
иска да си представя как вони змийски гъз, знам откъде да почна.
— Майната ти! — разсмя се той. — Сериозно, за какво са парите?
— Надявам се да ги сметнеш за членски внос.
— Знаеш, че за хора от Компанията е безплатно.
— Вече не съм в Компанията, Команчи. От днес съм на свободна практика.
Не го бях казал на никого освен на близкия си приятел и след толкова много време в
братството прозвуча странно дори за собствените ми уши.
— Какво?
— Напуснах, Команчи.
- Но, Лин, та това е…
— Спокойно. Санджай не възразява. Даже е щастлив.
— Санджай… Санджай… не възразява!
— Тъкмо оттам идвам, приятелю. Не възразява.
— Нима?
— Имаш думата ми.
— Добре.
— Сега, когато не мога да ползвам залата на Компанията, ми трябва ново място да
тренирам. Какво ще кажеш? Ще ме приемеш ли за член?
Той бе объркан и стреснат, но ми беше приятел и ми се доверяваше. Изражението му
постепенно омекна и той подаде ръка.
— Джарур — каза и стисна моята. — Тук си добре дошъл. Но трябва да ти кажа, човече, че при тези обстоятелства е по-умно да напуснеш Бомбай.
— Може би, братко — казах, докато си тръгвах. — Но дали градът ще ме пусне?
ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Карла ще се радва да приеме компанията на Шантарам в 20:00 ч. в своя апартамент.
Беше го написала тя с прецизния си четлив почерк — обичах го повече от всеки друг
калиграфски стил, който бях зървал. Искаше ми се да запазя поканата, но си разменях удари
с мръсния свят и не исках бележката да попадне в чужди ръце.
Изгорих листа, яхнах мотора, и после бавно поех към Афганската Църква да се срещна с
Навин.
Паркирах зад близката автобусна спирка. Докато бях в Компанията на Санджай, паркирах на всеки тротоар в града, но днес оставих мотора на не толкова видно място.
В притвора на църквата висяха прашни знамена и триъгълни флагчета, по стените