Истината за случая Хари Куебърт

- Кои тогава бяха те? - тихо попита Гахалоуд. - Кои бяха Келерганови?

Пастор Луис отиде да повика жена си. Помоли я да донесе чай с мед за всички. Върна се да седне на стола си и ни изгледа един по един. Погледът му беше благ, гласът - топъл. Каза ни:

- Затворете си очите, господа. Затворете си очите. Сега се намираме в Джаксън, Алабама, през петдесет и трета година.

*

Джаксън, Алабама, януари 1953 г.

Беше от онези истории, които Америка особено обича. Един ден н началото на 1953 година дошлият от Монтгомъри млад пастор влязъл в порутената сграда на църквата „Маунт Плезънт“ в центъра на Джаксън. Навън бушувала буря - леел се проливен дъжд, по улиците вилнеела яростна вихрушка. Дърветата се люлеели, вестниците, изтръгнати от продавача, който се бил укрил под една стряха, се разпитали във въздуха, а минувачите притичвали от вход на вход, за да стигат закъдето били тръгнали.

Пасторът бутнал вратата на храма, която се затръшнала от вятъра. Вътре било мрачно и ледено. Мъжът бавно минал покрай редовете столове. Дъждът прониквал през пробития покрив и образувал локви по пода. Помещението било пусто, нямало нито един вярващ и твърде малко следи от посещения. На мястото на свещите били останали само няколко парченца восък. Пасторът се приближил до олтара, после сложил крак на първото стъпало на дървената стълба, за да се качи на амвона.

- Не правете това!

Прозвучалият от неизвестно къде глас го стреснал. Обърнал се и видял да излиза от тъмното дребен закръглен човечец.

- Не правете това - повторил той. - Стълбата е прогнила, рискувате да си счупите врата. Вие ли сте преподобният Келерган?

- Да - отвърнал Дейвид смутено.

- Добре дошли в новата ви енория, преподобни. Аз съм пастор Джереми Луис, ръководя Общността на Новата църква на Спасителя. Когато предшественикът ви си тръгна, ме помолиха да бдя над тази конгрегация. Сега тя е ваша.

Двамата мъже се здрависали топло. Дейвид Келерган треперел от студ.

- Но вие треперите - установил Луис. - Съвсем сте замръзнали! Елате, има едно кафене на ъгъла. Да пийнем по един грог и да поговорим.

Ето така се запознали Джереми Луис и Дейвид Келерган. Настанени в близкото кафене, те изчакали да премине бурята.

- Казаха ми, че,Маунт Плезънт“ не я бива много - усмихнал се Дейвид Келерган с неудобство, - но трябва да кажа, че не очаквах чак това.

- Да. Няма да скрия от вас, че се готвите да служите в църква в окаяно състояние. Енориашите вече не идват, не правят дарения. Сградата се руши. Има много работа да се върши. Надявам се това да не ви плаши.

- Ще видите, преподобни Луис, че трябва много повече, за да ме уплаши.

Луис се усмихнал. Вече бил покорен от силната личност и чара на младия си събеседник.

- Женен ли сте? - попитал.

- Не, преподобни Луис. Още съм ерген.

В продължение на шест месеца новият пастор Келерган обикалял енорията, като влизал във всяка къща, за да се представи на вярващите и да ги убеди да се върнат на пейките на „Маунт Плезънт“ в неделя. После събрал средства за поправка на покрива на храма и тъй като не бил служил в Корея, допринесъл за военното начинание, като изготвил програма за социална интеграция на ветераните. По-късно някои от тях участвали с доброволен труд в ремонта на църковния интериор. Постепенно религиозната общност се оживила, храмът „Маунт Плезънт“ преоткрил старото си великолепие и доста бързо Дейвид Келерган се превърнал в изгряваща звезда за жителите на Джаксън. Някои местни величия, членове на църковното настоятелство, го виждали в политиката. Смятали, че би могъл да стане кмет. И след това евентуално да кандидатства за федерален мандат. Може би за сенатор. Имал достатъчно потенциал.