![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
„Защо ти трябваше да крещиш „Дилруба, Дилруба!“ и да я гониш като някое момче с едва наболи мустачки? – назидаваше се сам. Хайде, не ти ли беше достатъчно, че на пазара се унижаваше, че стана за смях да питаш и разпитваш за нея. Защо ти трябваше да падаш толкова низко пред момичето, да се поставяш в положението на панаирджийски палячо?“
В ушите му звънна смехът й, когато той я преследваше. „Ще ми се присмива, разбира се! – измърмори. – Как няма да ми се присмива. Щом мъж с прошарена брада, разтреперан от любов е хукнал подир едно четиринадесет-петнадесетгодишно цвете.
Може би когато се е отдалечавала на бегом от изградената за нея чешма, е шепнела на другото момиче: „Тоя луд ли е?“ Бузите на Синан отново пламнаха като жар.
Не знаеше как щеше да го направи, но реши да я забрави. Трябваше да се отърси от този позор спрямо едно момиченце, по-малко от него поне с тридесет години, за което, останал насаме със съвестта си, казваше: „Тя е още дете, дете е“.
Но дори самата идея да я забрави го хвърляше в отчаяние. „Не се самозалъгвай, Аърнаслъ! – си казваше. – Не можеш да я забравиш! Как ще заличиш от съзнанието си някого, който не престава да бъде твой блян? Как ще забравиш гласа й? Хайде, да речем, направиш всичко това, какво ще стане с обещанието, което си й дал? Нали щеше да окачваш кубета по небето?“
Премяташе и преценяваше наум всичко, каквото можеше и трябваше да се направи. Този път реши, че няма да забравя Дилруба, че не трябва да я забравя, че трябва да я скъта някъде дълбоко в сърцето си. Но дотам. Като един красив сън. Дилруба трябваше да си остане като блян, като нежен пролетен повей, понасящ душата му в полет, като огън, от който застиващата му вече кръв кипваше отново. Трябваше да се отдаде изцяло на работата си. „Ще дойде ден и ти ще окачиш кубе на небето. Може би тогава красивата Дилруба ще си спомни за теб!“
Изглежда, мисълта да се отдаде на работа облекчи донякъде болката, която му тровеше душата. Тъкмо беше настъпило най-подходящото време за това. Еничарският оркестър отдавна свиреше маршовете за бой.
Армията под командването на великия везир Ибрахим паша беше предприела похода срещу Ирак преди три месеца. Нейното място сега заемаше като резерв Еюбският еничарски корпус. Никой не се притесняваше от това. Защото след Ибрахим паша имперската армия начело със султан Сюлейман щеше да поеме към Багдад и едва ли имаше човек, който да не го е чул. Еюбският полк от месеци беше на бойна нога. Мисълта за военния поход го оживи. Хвана се за надеждата, че може би щеше да забрави не толкова Дилруба, колкото мъката, срама и играта, която му поднесе сляпата съдба.
На следващата сутрин Синан се хвана за теслата, за да се откъсне от налегналите го мисли, когато един от еничарите се затича към него така, че платът от задната страна на високия му плъстен калпак се развяваше като от вятър.
Синан не чу, че войникът го вика по име, не забеляза, че тича към него. Спря да дялка гредата едва когато извитите носове на червените еничарски ботуши се спряха в другия й край и той ги видя.
– Синан ли се казваш? – попита го запъхтян войникът.
Потвърди само с глава.
– Щом е така – сопна му се войникът, – защо не се обаждаш? Викам „Синан ага“ още от портала чак дотук.
Аърнаслъ се изправи бавно. Гласът и приказката на войника бяха заядливи, но имаше симпатична физиономия.
– Увлякъл съм се – промърмори Синан. – Не се сърди, юначе!
Трогателното извинение на по-възрастния поне с двадесет и пет години майстор потуши и отнесе яда на еничарина.
– Няма нищо! – отговори той. – Казах го не защото не изпитвам уважение към теб, а защото се тревожа да не забавя съобщението, което трябва да ти предам. Извинявай!
– Съобщение ли? Откъде?
Еничаринът извади от колана си писмо, целуна го, допря го до главата си и го подаде на Синан.
– От Новия дворец. Донесе го един огромен като великан черен човек.
Войникът мислеше, че като каже „от двореца“, Синан ще се учуди и развълнува, но не стана така. Като чу за съобщението, Синан реши, че го призовава господарят. По време на атаката срещу Мохач армията остана блокирана от придошлите реки, всички се отчаяха. Падишахът провеждаше в шатрата си заседание след заседание с паши и везири. Наложително беше да се вземат спешни мерки за преминаването на реките, но всеки се тюхкаше и вайкаше как ще се построи мост над реките за толкова кратко време. Тогава Синан се изправи пред султан Сюлейман: