Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

В откраднатите мигове почивка Станхелм описваше на Саймън целия процес — разтопяването на отломките метал в ослепително червена течна маса, изливането й от тигелите в слитъци — продълговати късове суров метал, — които, след като изстиваха, бяха откарвани от плувнали в пот мъже в друга част на огромното помещение, където ги оформяха в онова, което след това Инч отнасяше на краля. Ризници и оръжия, предполагаше Саймън, след като сред огромните количества отпадъци почти никога не забелязваше бойни приспособления, които да не са повредени до такава степен, че да са станали съвсем неизползваеми. Разбираше желанието на Елиас да превърне всяко ненужно парче метал в острие на стрела или в меч.

Дните се нижеха един след друг и му ставаше все по-ясно, че няма почти никакъв шанс да се измъкне от това място. Станхелм му беше казал, че през последната година се опитали да избягат само няколко затворници, но само един-единствен от тях не бил заловен веднага и докаран обратно. Нито един от тях не беше живял дълго след това.

„А този, който се е измъкнал, е бил Джеръмайъс. Успял е само благодарение на глупостта на Инч да го изпрати с поръчка горе. Съмнявам се да ме споходи подобен шанс“.

Чувството, че е хванат в капан, беше толкова непреодолимо, а желанието да избяга толкова умопомрачително, че на моменти Саймън не можеше да го превъзмогне. Обсебваше го мисълта огромните вериги на водното колело да го отнесат към мрачните кътчета, до които достигаха. Сънуваше как открива тунел, който отвежда от огромното помещение, както беше направил при първото си бягство от Хейхолт, но сега всички изходи бяха запълнени или отвеждаха към други части на леярната. Продоволствията се носеха от тритингски наемници, въоръжени с копия и брадви, и всяка доставка беше под надзор. Единствените ключове подрънкваха на широкия колан на Инч.

Времето за неговите приятели и за делото на Джосуа се скъсяваше, но Саймън беше безпомощен.