Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Не мисля – поклати глава елфът. – Той е умен и хитър и знае как да води война. Отначало ще се разправи с най-слабия. Ще пратя дружина към Дол-Гул-дур. Не можем да допуснем да си сложи последния Пръстен... А на ваше място аз бих се постарал да известя владетелите в Минас-Тирит. Там трябва да бъдат готови за война, която предчувствам, че е близо...

- Ние не можем да прехвърлим Дълга си на чужди рамене – тихо каза хобитът, но с такава убеденост, че вече приготвилият се да възразява елф се запъна и не каза нищо.

- Не ни остава нищо друго, освен, както и преди да следваме Господаря по петите – мрачно подхвърли Торин. – И ако той все пак обърне към Дол-Гулдур, тогава и ние няма да подминем това място. И да става каквото ще!

- Това е неразумно – поклати глава Форве. – Ние не знаем, колко дълго ще обикаля по източните предели, а и вие не можете да му висите на раменете през цялото това време. По-правилно ще бъде да отидете в Гондор. Аз ще се постарая да не изгубя връзка с вас – пръстенът, който ти подарих, полуръсте, ще помогне за това. Ние ще направим всичко, за да открием следата на този самозван Крал-без-Кралство. Ще намерим Господаря и ще ви известим.

- Но какво да правим в Гондор? – подаде глас Дребосъка. – Ще ни слушат ли там? Ние едва стигнахме до Наместника в Ануминас, пък да си кажем честно, това се оказа напразно. Къде ще отидем там?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос – въздъхна принцът. – Гондор е далеч, при нас почти нищо не е известно за него. Кралете му отдавна са забравили да мислят за заплахата от изток, след като Великия крал Елесар Елфийски окончателно разби войските на истерлингите двайсет и пет години подир битката на Пеленорските полета. Какво мога да посъветвам? Ще ви се наложи да разчитате само на себе си.

- Колко трябва да се влачим до устието на Андуин! – простена Дребосъка. – Краката си ще счупим, а по-рано, отколкото за Нова година няма да стигнем. Лесно е да се каже, я що левги са оттук до Минас-Тирит!

- Разстоянието не е пречка – постара се да го ободри елфът. – Можете да тръгнете по подземните реки, по пътищата на Черните джуджета. Лично ще ги помоля да ви помогнат. Недалеч от тук, на около седем дни път, има техен изход към повърхността. Ще отидем там заедно, а после ще се разделим.

- Докъде ще стигнем, ако е под земята? – учуди се Торин. – Нищо по-близо от Мория, Пещерите на Агларонд или Железните хълмове около Андуин не знам, никакви други наши селища... Къде ще се озовем?

- Ще се озовете – усмихна се Форве, – много близо до целта, към която се стремите. Това е крайната източна част на северния хребет на Мордорските планини. Път, прокаран от робите на Саурон, да е проклето името му, води покрай цялата верига към Черните порти. Впрочем, на вас онези краища трябва да са ви познати по-добре, отколкото на мен.

- А откъде в Черните планини се е взел този изход? – на свой ред се учуди Дребосъка. – Да не би Саурон да не е знаел за него?

- Представи си, не е знаел! Той е властвал в Мордор няколко хиляди години, прислужниците му са претърсили всеки камък, всяка пукнатина в тази мрачна земя, но дори не са заподозрели, че обикновената скала скрива под себе си дълбок проход надолу, към водоносните пластове. Черните джуджета така изкусно са го маскирали, че дори великият майстор Гортаур не го е намерил.