Зовът на барабана [bg]

Втренчи се тъпо в кръглата, покрита с мек черен мъх главичка, после погледна жена си, сякаш имаше нужда от окуражаване.

— Ist sie nicht wundersdhön?[24] — каза тихо Петронела.

Той кимна бавно, после положи глава в скута ѝ и се разплака. Жените се усмихнаха сърдечно и отидоха да приготвят вечерята.

И вечерята си я биваше; храната бе едно от преимуществата на визитите ми при семейство Мюлер. Дори сега стомахът ми беше много доволен от кнедлите и пържения blutwurst, и още усещах вкуса на яйцата с масло в устата си, който успяваше да ме поразсее леко от общия дискомфорт на настоящата ситуация.

Надявах се, че Джейми и Иън са успели да приготвят нещо годно за ядене в мое отсъствие. Беше краят на лятото, но още не беше дошло време за прибиране на реколтата и килерът не бе така пълен, както се надявах да бъде през есента, но все пак имахме сирене, огромна делва солена риба и чували с брашно, царевица, ориз, боб, ечемик и овес.

Джейми всъщност можеше да готви — поне да одере дивеч и да го изпече на огън — и аз се бях опитала да въведа Иън в мистериите на приготвянето на овесена каша, но тъй като си бяха мъже, подозирах, че са се задоволили да ядат суров лук и сушено месо.

Не знаех дали наистина след ден на дървосекачество, оране на нивите и влачене на елени през планините те наистина бяха толкова изтощени, за да помислят да си приготвят нещо свястно за ядене, или го правеха нарочно, за да се чувствам необходима.

Вятърът беше утихнал, защото бях на завет зад хребета, но дъждът все така се лееше и теренът беше коварен, тъй като калта на пътеката се бе втечнила и по нея се носеше слой сухи листа, измамен като плаващи пясъци. Усещах притеснението на коня, когато копитата му се плъзгаха при всяка крачка.

— Добро момче — казах утешително. — Продължавай, ти си добро момче. — Конят наостри леко уши, но не вдигна глава, докато пристъпваше внимателно.

— Тежката стъпка? А, какво ще кажеш?

Конят нямаше име за момента — или всъщност имаше, но аз не го знаех. Мъжът, от когото Джейми го беше купил, го наричаше с някаква немска дума, за която Джейми твърдеше, че не е подходяща за кон на дама. Когато го помолих да я преведе, той само стисна устни и доби съвсем шотландски вид, от което заключих, че думата наистина е доста неподобаваща. Смятах да питам госпожа Мюлер какво означава, но забравих в бързането да тръгна.

Така или иначе теорията на Джейми беше, че конят ще разкрие истинското си — или поне разбираемото си — име с времето, затова всички го наблюдавахме с надеждата да прояви характера си. При пробната езда Иън бе предложил да се казва Кони, но Джейми само поклати глава, каза „не“ и толкова.

— Чевръстия? — предложих. — Леката стъпка? По дяволите!

Конят беше спрял, по очевидни причини. По склона весело гъргореше малко поточе, подскачаше от камък на камък най-безгрижно. Беше красиво, водата беше чиста като кристал над тъмната скала и зелените листа. За нещастие обаче то подскачаше и над останките от пътеката, която, безсилна пред стихиите, се беше свлякла от лицето на склона в долината.