Колелото на Осхайм [bg]

Направих още една крачка, преди да спра и да размахам ръце в опит да не правя втора — което не бе лесна работа, защото другите напираха зад мен.

— Спрете!

— Защо? — обади се Кара до рамото ми.

В отговор описах кръг с ръка — сочех яркожълтата щрихована лента, изрисувана по пода, двете стени и тавана.

— Не е защитено.

— Колко зле би могло да бъде? — Снори ме хвана за рамото и ме бутна напред.

Миг по-късно се озовах лице в лице с Джон Резача, с разляна по физиономията мъртвешка усмивка, която бе далеч по-ужасяваща от всяка ярост. Железните му пръсти се свиха около рамото и ключицата ми. Снори ме дръпна обратно и аз се откопчих с вик от чудовището, а плътта ми бе разкъсана и насинена там, където хватката му едва не ме бе докопала здраво.

И двамата със Снори залитнахме назад. Викингът се блъсна в стената, но успя да забави падането ми на пода. Джон Резача се метна напред… и се разплеска върху невидими щитове, разля се и се разнесе като течност върху стъкло.

— Отиде си — каза Снори и ме вдигна.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещях.

— Пробвам.

— Следващия път пробвай със себе си! — Оправих си ризата, после потърках внимателно драскотините, оставени от пръстите на Джон Резача. Боляха ме. Трепнах и вдигнах очи, за да видя как Снори прилага съвета ми на практика — пристъпва напред, стиснал дръжката на брадвата пред гърдите си, сякаш за да се предпази от атака.

Фигурата се надигна почти мигновено. Подът зейна, разкривайки пукнатина като онази в дъното на Пещерата на Еридруин в Хароуфиорд, която бе погълнала сянката на Келем обратно в Ада.

Оттам изпълзя Еймирия, кална и виеща — ужасен звук, от който ми се прииска да си забия по един нож във всяко ухо, за да убия слуха си. Дъщеричката на Снори вдигна одраното си лице към нас и около нея се надигнаха мухи, бълвани от ямата с десетки хиляди. Видях ръцете ѝ, върхът на всеки пръст бе закривен в жесток черен нокът. А после вече не виждах нищо освен бръмчащи мухи, докато Снори не се метна обратно през жълтата щрихована линия и целият кошмар се разпадна на избледняващи струйки, като дим в неподвижен въздух.

Опрян отново до стената, Снори се беше превил одве и лицето му бе скрито зад падащата му тъмна коса. Една дълга минута никой не проговаряше. Аз гледах огледалото, показващо измамното спокойствие на скривалището на Мора Шивал, и се молех Синята дама да не се върне от работата, която я задържаше в друга част на кулата ѝ, и да ни види както ние виждахме нея.

— Съжалявам — каза накрая Снори. — Не бях прав да те блъсна напред. Понякога е трудно да разбереш дълбочината на чуждите страхове.

— Можем да хвърлим нещо, за да счупим огледалото… — предложи Хенан.