Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Лекарят нададе вик на изненада и като направи един повелителен знак, каза:

— Направете място на освободителя на човечеството! Направете място за гражданина от Женева!

— Благодаря, господине, благодаря — каза Русо.

— На вас ли се е случило нещо, господине? — попита младият лекар.

— Не, на това бедно дете, вижте!

— А, и вие като мен, и вие като мене представлявате човеколюбието!

Русо, развълнуван от този неочакван успех, само промърмори, заеквайки, няколко почти неразбираеми думи. Филип, смаян от откритието, че се намира срещу философа, от когото се възхищаваше, се отдалечи. Помогнаха на Русо да постави все още безжизнения Жилбер върху масата.

Едва сега Русо хвърли поглед върху човека, когото молеше за помощ. Беше млад човек, приблизително на възрастта на Жилбер, но у него нито една черта не напомняше за младостта му. Жълтеникавият му тен беше като у старец, увисналият му клепач разкриваше око на змия, устата му напомняше устата на епилептик по време на пристъп. Със запретнати до лактите ръкави и окървавени ръце той приличаше по-скоро на палач, който изпълнява длъжността си с удоволствие, отколкото на лекар, посветил се на тъжния си и свят дълг.

— Хайде, хайде — ще го спасим! — каза хирургът. — Но ще са необходими големи грижи — гърдите му са били смачкани.

— Остава ми само да ви благодаря, господине — каза Русо, — а също така и да ви похваля — не заради отстраняването на богатите, което правите в полза на бедните, но заради вашата преданост към бедните. Всички хора са братя.

— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите? — попита хирургът с поглед, който блесна изпод тежкия клепач, сякаш принадлежеше на орел.

— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите, когато страдат — каза Русо.

— Извинете ме, господине — каза хирургът, — но аз съм роден в Бодри, близо до Нюшател. Аз съм швейцарец като вас и следователно повече или по-малко демократ.

— Сънародник! — провикна се Русо. — Сънародник! Името ви, ако обичате, господине, името ви?

— Името е забулено в тайна, господине, име на един скромен човек, който обрича живота си на обучението, докато чака, и като вас го посвети на щастието на човечеството. Казвам се Жан-Пол Марат172.

— Благодаря ви, господин Марат — каза Русо, — но като изяснявате на този народ правото му, не го подтиквайте към отмъщение, тъй като, ако той някога си отмъсти, може би вие ще бъдете потресен от престъпленията му.

Марат се усмихна със злокобна усмивка.

— Ах, ако този ден дойде, докато аз съм жив — каза той, — ох, само да имам щастието да видя този ден!

Русо чу тези думи и се стресна от начина, по който бяха изречени, така както се стряска пътникът от първите тътени на гръмотевицата. Той взе Жилбер в ръцете си и се опита да го отнесе.

— Дръжте, господине — каза на Филип, — нямам повече нужда от моя фенер. Вземете го.