Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Сбогом! — прошепна той, като по-скоро захапа, отколкото целуна роклята й.
После повдигна очи, за да я обгърне с последен поглед. Тогава пред погледа му се яви страшно видение. Видението беше застанало право върху един камък и хванало с дясната си ръка една закачена на стената желязна халка, а лявата му ръка сякаш направляваше армията бегълци. Това беше един мъж, който наблюдаваше как побеснялата тълпа минава в краката му, той ту произнасяше някоя дума, ту правеше някакъв знак.
Жилбер се надигна с последно усилие. Той усещаше, че спасението е там, защото там бяха спокойствието и силата. Последният отблясък от пламъците на горящите скелета се надигна и освети лицето на човека, преди да угасне. Жилбер нададе вик на изненада.
— О, нека умра аз, нека умра! — прошепна той. — Но нека тя да живее! Този човек има властта да я спаси!
И в един миг на възвишено себеотрицание той вдигна младото момиче с двете си ръце.
— Господин барон Дьо Балзамо — извика той. — Спасете госпожица Андре дьо Таверне.
Балзамо дочу този вик, който подобно на гласа от Библията излизаше от дълбините. Той видя как над разкъсващата се вълна на тълпата се надига едно бяло очертание. Хората около него премахнаха всичко, което би могло да му попречи, и Балзамо сграбчи Андре, поддържана от отслабващите ръце на Жилбер…
Жилбер поиска да произнесе една последна дума — може би след като беше измолил от този човек закрила за Андре, щеше да измоли подкрепа за себе си, но той имаше сили само да долепи устните си до увисналата ръка на младото момиче и да откъсне, свивайки ръката си, парче от роклята на тази нова Евридика169, която беше изтръгнал от ада.
След тази последна целувка, след това последно сбогом на младежа му оставаше само да умре — той нямаше да се опитва повече да воюва. Жилбер затвори очи и падна върху една грамада от мъртъвци.
След големите бури винаги настъпва тишина — ужасяваща, но възстановителна тишина.
68.
Полето на мъртвите
Беше около два сутринта. През големите бели облаци се прецеждаше бледата светлина на луната, която оформяше техните променящи се очертания. Те сякаш застилаха развалините, останали от среднощния пожар, където бягащите хора бяха пропаднали и намерили смъртта си.
По този окървавен и изпълнен с отчаяние площад шаваха тайнствено забързани сенки, те се оглеждаха, навеждаха и бягаха. Това бяха крадците, които обират мъртъвци, привлечени от плячката като гарвани. Имаше и хора, носещи фенери, които можеха да бъдат сметнати за любопитни. Уви, тъжни любопитни бяха те! Това всъщност бяха роднини и разтревожени приятели, които не бяха видели да се завръщат нито техните братя, нито техните приятели, нито техните възлюбени. Те идваха от най-отдалечените места, защото ужасната новина се беше разпространила из Париж, отчайваща като ураган, а безпокойството бързо бе принудило хората да се заемат с издирвания.
Появиха се слухове, че парижката управа се опитва да скрие огромния брой на мъртвите, загинали поради нейната небрежност и непредпазливост, като хвърля трупове в реката.
В тази огромна гробница се чуваха и други звуци. Някои ранени, чиито крайници бяха счупени при падането и гърдите им прободени от сабя или смачкани от натиска на тълпата, надаваха по някой вик и изпускаха по някое стенание подобно на молба. Веднага притичваха онези, които се надяваха да намерят своя приятел, и се отдалечаваха, щом виждаха, че не е той.
Все пак в края на площада до градината благодарение на народното състрадание започваха да оказват бърза помощ. Един млад хирург, който можеше да бъде познат, че е такъв, ако не по друго, поне по изобилието инструменти, с които се беше обградил, караше да му носят ранени мъже и жени. Той непрекъснато повтаряше на двамата си едри помощници, които поставяха пред него жертвите, които следваха една след друга като кървав парад:
— Най-напред жените и мъжете от народа! Лесно ще ги познавате, обикновено са по-наранени и, разбира се, по-бедно облечени.
При тази заповед от страна на лекаря, чута вече много пъти, той повдигна глава, като гледаше тъжно премазаните крайници, на които хирургът сякаш се наслаждаваше, каза:
— О, господине, защо избирате между жертвите?
— Защото — отговори хирургът, вдигайки глава при този въпрос, — никой няма да се погрижи за бедните, ако аз не помисля за тях, а за богатите ще има винаги твърде много желаещи. Наведете фенера си и вижте по паважа — ще откриете сто бедни сред един богаташ или аристократ. И при тази катастрофа, която ще завърши за щастие с умората и на самия Господ, аристократите и богатите заплатиха данъка, който плащат и обикновено — един на хиляда.
169
Евридика — любимата на Орфей, която той се опитва да изведе от царството на мъртвите — бел.прев.