Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Дъщеря ми! — викаше той.

И около барона се образува кръг от хора, готови да съчувстват, но и да разпитват.

Но господин Дьо Таверне не разбираше народа. Той се почувства неудобно сред тези състрадателни хорица и като направи усилие да се раздели с тях, успя и за негова чест трябва да кажем, че направи няколко крачки към площада.

Но тези няколко крачки представляваха необмислено движение, водено от бащината любов, която никога не угасва съвсем в сърцето на мъжа. Разумът дойде на помощ на барона в същия миг и той се спря рязко.

Господин Дьо Таверне се успокояваше чрез силата на собствения си разум. Той най-напред стигна до извода, че Филип естествено е трябвало да спаси сестра си, а после — че е изгубил малко време да търси баща си, за да спаси и него, и че сигурно е поел пътя за улица „Кок-Ерон“, за да отведе там замаяната от преживяното Андре.

Но едва беше пристигнал на двадесет крачки от жилището си, когато Никол, застанала на пост пред прага и бъбреща с няколко клюкарки, извика:

— Ами господин Филип? Ами госпожица Андре? Какво стана с тях?

— О, Боже мой! — извика баронът леко развълнуван. — Но те още ли не са се завърнали, Никол?

— О, не, господине, о, не!

— Вероятно са били принудени да направят завой — отговори баронът, треперещ все повече и повече, че предположенията му, които почиваха на логиката, се сгромолясаха.

— Ах — ето господин Филип! — извика Никол с неописуем ужас, тъй като Филип беше сам.

И наистина в сянката на нощта притичваше Филип — задъхан и отчаян.

— Сестра ми тук ли е? — извика той отдалеч, щом видя групата, струпана пред прага на къщата.

— О, Боже мой! — каза баронът, блед и залитащ.

— Не сме я виждали. Тя не е тук, господин Филип. О, Боже мой, Боже мой! Клетата госпожица! — извика Никол, избухвайки в ридания.

— И ти се върна?! — каза баронът с несправедлив гняв, като се имат предвид тайните на логиката му, с които ние запознахме нашия читател.

Вместо отговор Филип се приближи, показа кървящото си чело и счупената си ръка, която висеше като изсъхнал клон до тялото му.

— Уви! — въздъхна старецът. — Андре, бедната ми Андре!

И той падна върху долепената до вратата каменна пейка.

— Ще я намеря — жива или мъртва! — провикна се Филип с мрачен вид.

И той пое отново своя път с трескава бързина. Именно тогава той срещна на полето на смъртта, което ние посетихме, Русо, Жилбер и страшния хирург, който целият в кръв приличаше повече на демона от ада, предвождал сечта, отколкото на добрия гений, дошъл да дава помощ.

Най-после, при първите отблясъци на деня, които оцветяваха в бяло изтока, Филип, изтощен, готов да падне самият той сред труповете, които не бяха толкова бледи, колкото него, усети, че му се вие свят. Надявайки се подобно на баща си, че Андре се е завърнала или е била отведена вкъщи, Филип пое отново пътя за улица „Кок-Ерон“.