Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Вече? — повтори Андре. — О, да, много е рано!
— Андре, нямаме нито миг за губене! Последвайте ме! Точно от това се страхувах. Една погрешно изстреляна ракета подпали бастиона. Вече има смазани хора! Чувате ли виковете? Това вече не са радостни викове, това са викове на отчаяние. Бързо, бързо, в колата… Господа, господа, направете място, ако обичате!
И Филип, като обгърна с ръка талията на сестра си, я повлече към баща им. Баронът също се безпокоеше, защото по шума на тълпата беше предугадил някаква опасност, за която още не си даваше точна сметка. Нещастието растеше пред очите му и той навеждаше глава от вратичката и търсеше децата си.
Беше много късно и опасенията на Филип се сбъдваха. Букетът, съставен от петдесет хиляди ракети, избухваше и се пръскаше във всички посоки като гонеше зрителите с огнени жила подобни на онези, които забиват на арената в биковете, когато искат да ги предизвикат към борба.
В момента, когато Филип повлече Андре, Жилбер също бе въвлечен в потока, но след двадесетина крачки група бегълци, които завиха наляво по улица „Ла Мадлен“, притисна момъка и го повлече. Той нададе силен вик, щом усети, че го разделят от Андре.
Вкопчени един в друг, Андре и Филип бяха погълнати от една група, която се мъчеше да избегне срещата си с една карета, теглена от два разбеснели се коня. Филип видя как каретата се насочва към него бързо и заплашително. Конете й сякаш бълваха огън от очите си, а пяна излизаше от ноздрите им. Той направи нечовешко усилие да се отстрани от пътя й, но всичко беше напразно усети как тълпата зад него се разтваря и видя обвитите в пушек глави на двете обезумели животни. Видя ги как се изправят на задните си крака като мраморните коне, пазещи входа на Тюйлери, и подобно на римски роб се опита да ги укроти. Блъскайки Андре и хвърляйки я колкото се може по-далече от опасността, той улови юздата на коня, който беше по-близо до него. Конят се изправи на задните си крака и Андре видя как брат й пада на земята, свива се и изчезва от погледа й. След миг тя беше сама, люлееща се и носена като перце от вятъра, без да може да се съпротивлява на силата, която я повличаше.
Андре нададе пронизителен писък — един войник си проби път в тълпата чрез сабята си, като удряше с нея хората. Сабята му проблесна над главата й. Тя сплете ръце, както това прави удавникът, когато над главата му минава последната вълна, извика „Господи!“ и падна. А щом някой паднеше, той все едно беше мъртъв.
Но един човек беше чул този силен ужасен вик, беше го разпознал и отделил от другите викове. Жилбер, отвлечен далеч от Андре, се беше доближил със сила до нея, повлечен от същия поток, който бе погълнал Андре, той се надигна, скочи върху тази сабя, която я беше заплашила, хвана за гърлото войника, готвещ се да удря, и го повали на земята. До войника се бе простряла жена, облечена в бяло. Той я грабна и повдигна, както това би направил някой гигант.
Когато усети до сърцето си това тяло, тази красота, този труп може би, искра на гордост озари лицето му. В мига на върховно изпитание той владееше положението. Той въплъщаваше силата и смелостта! Жилбер потъна с товара си в един поток от хора, пресечен от друг поток. Тази група го задържа и повлече — и него, и младото момиче. Той вървеше или по-скоро беше търкалян в продължение на няколко минути. Изведнъж потокът се спря като че ли преграден с някакво препятствие. Краката на Жилбер докоснаха земята. Едва тогава той усети тежестта на Андре и вдигна глава, за да прецени какво е препятствието. Видя, че е на три крачки от Хранилището. Масата камъни беше спряла масата плът.
По време на това тревожно спиране той имаше време да погледне Андре, заспала дълбоко като в смъртен сън. Сърцето й вече не биеше, очите й бяха затворени, лицето й беше добило синкавия цвят на увяхваща роза.
Жилбер я помисли за мъртва. На свой ред той нададе вик, после допря устни до роклята й, после до ръката й, а накрая — добил дързост от неподвижността й — я покри с целувки. Целуна това студено лице и затворените клепачи. Той почервеня, заплака, застена, опита се да вдъхне живот, давайки душата си, и се учуди, че тези целувки, които можеха да стоплят и мрамор, бяха безсилни пред един труп. Изведнъж Жилбер усети сърцето й да бие в ръката му.
— Тя е спасена! — извика той, виждайки как бяга черната окървавена тълпа, слушайки проклятията, виковете, въздишките и агонията на жертвите. — Аз съм този, който я спаси!
Задъханият Жилбер усети, че може да изгуби завладяното. Но събирайки всичките си сили, той обгърна тялото на Андре с ръцете си и облегна главата си върху гърдите на младото момиче. Човек би помислил, че иска да задуши тази, която спасяваше.