Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Русо излезе.

Но той едва беше излязъл, когато Жилбер, надигайки се колкото можеше, се завлече до прозорчето, откъдето се виждаше прозорецът на Андре.

Беше мъчително за един младеж без сили и почти без разсъдък да се покачи върху табуретката, да повдигне рамката на прозорчето и да се хване за края на покрива. Все пак Жилбер успя. Но ръката му потрепери, очите му се замъглиха и на устните му се появи кръв и той падна тежко върху перваза.

В този миг вратата на тавана се отвори отново и Жан-Жак влезе, водейки господин Дьо Жюсьо, към когото отправяше хиляди любезности.

— Ето, че ви идваме на посещение, малки ми Жилбер — каза Русо, гледайки към леглото. — А, къде е той, Боже мой! Станал е клетникът.

И като видя, че рамката е отворена, Русо се канеше да се впусне в бащинско гълчене. Жилбер се надигна с мъка и с почти угаснал глас каза:

— Имах нужда от въздух — каза той.

Нямаше как Русо да се кара, защото страданието беше изписано по промененото лице на Жилбер.

— Наистина — прекъсна го господин Дьо Жюсьо. — Тук е ужасно горещо. Да видим, млади човече, пулса ви. Аз също съм лекар.

Сръчният анатом опипа костите, прегледа диафрагмата, като слушаше внимателно.

— В основата си нещата са добри. Но кой ви притисна с такава сила в ръцете си?

— Уви, господине! Това беше Смъртта — каза Жилбер.

Русо изгледа младежа с учудване.

— О, вие сте премазан, детето ми, сериозно наранен, но с укрепващи лекарства, въздух и свободно време всичко това ще изчезне.

— О, без свободно време — не мога да си го позволя — каза Жилбер, като гледаше Русо.

— Какво иска да каже? — попита господин Жюсьо.

— Жилбер е усърден работник, уважаеми господине — отговори Русо.

— Но — възрази господин Дьо Жюсьо, който съзерцаваше с най-жив интерес изразителното и фино лице на Жилбер — колкото и горд да е човек, не би могъл да направи повече от възможното… Вярвате ли, че сте в състояние да работите, щом, за да отидете до това прозорче, сте паднали посред пътя?

— Вярно е — каза Жилбер, — чувствам се слаб, знам го.

— Е, добре, тогава починете си, най-вече психически. Вие сте гост на човек, на когото всички разчитат с изключение на вас.

Русо, твърде щастлив от тази фина проява на възпитание от такъв важен господин, взе ръката му и я стисна.

— И освен това — добави господин Дьо Жюсьо — за вас ще се грижат нежно и бащински кралят и принцовете.

— За мене? — извика Жилбер.

— За вас, бедната жертва на тази нещастна вечер. Господин дофинът, като научи новината, нададе покъртителни викове. Госпожа дофината, която се готвеше да замине за Марли, остава в Трианон, за да бъде по-полезна при оказване на помощ на пострадалите.

— Наистина ли? — попита Русо.

— Да, скъпи ми философе, и тук не се говори за нищо друго освен за писмото, написано от дофина на господин Дьо Сартин. То е едновременно наивно и трогателно. Дофинът получава две хиляди екю месечна издръжка. Тази сутрин издръжката му се бавеше. Принцът се разхождаше съвсем разстроен. Пита много пъти за ковчежника и когато му донесоха парите, той ги изпрати веднага в Париж, придружени с два реда за господин Дьо Сартин, който сподели това с мене веднага.