Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Калан се присъедини към линията на защитниците, като самата тя даваше заповеди да се блокират набезите на кавалерията на Императорския орден, наброяваща близо двеста души, които вече търсеха пътища за бягство. Врагът можеше да опитва колкото си ще да използва тактиката на Д’Харанската армия, но Калан нямаше намерение да им позволи атаката да завърши с успех. Имаше твърдото намерение да ги победи.
Вражеските коне се вцепениха пред плътната стена от насочени към тях остриета, размахвани от надаващите бойни викове Д’Харанци. Войниците, настъпващи зад кавалерията на Ордена, изпратиха дъжд от стрели. Д’Харанците събаряха ездачите, до които успяваха да се докопат, прихващайки ги в ръкопашен бой.
— Не искам нито един от тях да излезе жив от този лагер! — изкрещя Калан на мъжете. — Никаква милост!
— Никаква милост! — отвърнаха й дружно Д’Харанските войници, които можаха да я чуят.
Враговете, нахлули в лагера с хъс и увереност, че ги чака лесна победа, изведнъж се бяха превърнали в жалки същества, притиснати в тромавата хватка на отчаянието, които Д’Харанците безмилостно покосяваха.
След като се убеди, че защитната линия е изградена и врагът е в капан, Калан изостави войниците с копия и пики и се върна тичешком покрай огньовете и задушливия въздух при Вирна, Ейди и Кара. Трябваше да прескача ранени войници и от двете армии. Повалените врагове, които все още намираха сили в себе си, посягаха да я докопат за глезените. Пътьом прониза неколцината, успели да се вдигнат достатъчно, че да я хванат. Посече и внезапно появили се нападатели, които все още се държаха на крака.
Врагът знаеше коя е или най—малкото се досещаше. Джаганг я беше видял и без съмнение бе описал Майката Изповедник на хората си. Калан възнамеряваше да се погрижи да покачи подобаващо цената на главата си.
Навсякъде се виждаха войници на Ордена. Калан се съмняваше да са били нападнати от пехота; най—вероятно бяха кавалеристи, свалени от седлата на конете си. Конете обикновено бяха по—добра мишена за стрелите и копията от хората. В сгъстяващия се мрак вражеските войници трудно се различаваха. Намираха начин да се промъкнат незабелязано и на спокойствие да огледат за ценна плячка — като например офицери или дори самата Майка Изповедник.
Когато дебнещите вражески войници забелязаха тичащата през бойното поле Калан, изведнъж напуснаха скривалищата си и се втурнаха към нея. Имаше и такива, които тя успяваше да издебне в засада и изненада. Пазейки в сърцето си не само уроците на баща си, но и завета на Ричард, тя посичаше яростно врага. Не им се откриваше нито за миг; не им даваше никакъв шанс; беше безмилостна. Обучението при баща й се бе превърнало в добра основа за езотеричните тактически наставления, които й бе давал Ричард, докато тя се възстановяваше в планината. Тогава методите на Ричард й бяха изглеждали ролкова странни. Сега й се виждаха напълно естествени. Също както един по—дребен кон можеше да изпревари по маневреност тежкия боен жребец, така и тя успяваше да използва предимството на лекото си тяло и подвижността си. Не й трябваше маса, понеже не се впускаше в атака по традиционния начин, както се очакваше от нея. Беше като колибри, спускащо се извън обсега на огромните вражески птици, свистящо между тромавите им махове, за да носи единствено смърт.
Движенията й не бяха в противоречие с онова, което я бе учил баща й, а само го допълваха по начин, който пасваше на нейната природа. Ричард я бе тренирал не с истински меч, а с върбова клонка, с палава усмивка и опасен блясък в очите. Сега неговият меч, запасан на гърба й, бе постоянното напомняне за тези игриви уроци, които се бяха оказали не само безмилостни, но и ужасно сериозни. Най—сетне стигна до Вирна, надвесена над Кара. Генерал Мейферт не се виждаше. Калан сграбчи Вирна за ръкава.
— Как е тя?
— Повърна, но това май й помогна. Вероятно ще се чувства замаяна известно време, но иначе мисля, че е добре.
— Има дебела глава — обади се Ейди. — Не бъде счупена, но трябва да полежи малко — поне докато си възвърне равновесието.
Ръцете на Кара заопипваха наоколо, сякаш й бе трудно да открие земята под нея. Въпреки че очевидно се чувстваше замаяна, тя не преставаше да ругае Прелата и да се опитва да стане. Калан, наведена край нея, я натисна по рамото да лежи.
— Тук съм, Кара. Добре съм. Полежи само няколко минутки.
— Ще ги смажа!
— По—късно — отвърна Калан. — Не се притеснявай, Ще имаш тази възможност. — Забеляза, че кръвта е почистена от челото на Ейди. — Ейди, как си? Как е главата ти?