Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Така де… теб търсех, разбира си — обясни най-сетне монахът, комуто беше извънредно трудно да запази присъствие на духа под смущаващия поглед на младия мъж. — Точно така — дойдох в гората, за да открия онзи, когото наричат пазител.
Елбраян му кимна да продължи.
— Заради побоя, де. По-точно — заради онзи, непознатия. Дето се опита да ме довърши, ала вместо това отрови теб.
Елбраян отново кимна — не можеше да каже, че не е очаквал подобно посещение. В крайна сметка, загадъчният непознат все още бе някъде наоколо, тъй като и дебелият монах, когото очевидно преследваше, също бе тук. Едрият мъж сигурно имаше нужда от помощ, а такава надали щеше да получи от жителите на Дъндалис.
— Пак ли те нападна?
— Н-не — заекна Авелин. — Всъщност не знам, може и да е, не съм сигурен.
Елбраян въздъхна уморено.
— Спътницата ми, де, за нея ти говоря. Красива млада жена, а и страшно я бива в боя. Само че изчезна, никъде не мога да я открия и се боя да не би…
— И с право се боиш — отвърна Елбраян. — Онова изобщо не бе обикновено кръчмарско сбиване.
— Магическата отрова — съгласи се Авелин.
— Начинът, по който онзи се движеше — поправи го пазителят. — Беше войн и то, съвършено обучен.
Авелин кимна, ала думите на Елбраян още повече засилиха страховете му. Място за съмнение нямаше — опитните бойци на Абеликанската църква бяха по петите му.
— Разкажи ми за този мъж — рече Елбраян. — Всичко, което знаеш.
— Не знам нищо — отчаяно възкликна Авелин.
— Тогава ми кажи какво подозираш. Ако приятелката ти е в негов плен, ще имаш нужда от помощта ми. На драго сърце ще ти я дам, ала само ако си откровен с мен.
Монахът отново кимна, изпълнен с искрена благодарност. Младият мъж се надигна и тръгна по пътеката, давайки му знак да го последва.
— А аз дори не знам как се казваш — обади се по едно време Авелин, макар отлично да помнеше името, което Белстър бе споменал.
— Наричат ме Ел… — по навик започна пазителят, но изведнъж спря и изпитателно се вгледа в непознатия монах, първия човек, потърсил съдействието му, откакто си бе тръгнал от Андур’Блау Иннинес, първия, който открито признаваше, че има нужда от помощ. — Аз съм Нощната птица — заяви той най-сетне.
Авелин леко повдигна вежди при този неочакван отговор, ала си замълча — Елбраян със сигурност имаше причина да скрие истинското си име и той нямаше никакво намерение да се бърка там, където не му е работа. Вместо това двамата се отправиха към Дъндалис, като по пътя Авелин сподели подозренията си, че манастирът може да е изпратил палачите си по следите му. Естествено, разговорът бързо се насочи към причината, накарала някогашните му духовни братя да се обърнат срещу един от своите. Авелин обаче нямаше нито време, нито желание да разказва всички събития, довели до съдбоносното му решение. Пък и как се оправдаваха кражба и убийство? Елбраян не настоя — в момента единственото, което имаше значение, бе изчезването на младата жена, отвлечена навярно от човек, който (той лично знаеше) беше повече от опасен.
Пък и описанието, което Авелин бе дал на приятелката си, както и намекът му, че бяха дошли тук именно заради нея, даваше храна за доста интригуващи предположения.
Не след дълго двамата се заеха за работа — Елбраян търсеше следи, които да извеждат от Дъндалис, докато Авелин отиде във „Виещата Шийла“, за да разпита Белстър и неколцината гости дали непознатият се е появявал и този ден.
Получиха отговор чак привечер, когато монахът се качи в стаята си и върху възглавницата си откри кратка бележка, потвърждаваща най-големите му страхове. Ако искаше да спаси приятелката си, той трябваше да се изкачи на възвишението, издигащо се над долината с боровете, и да чака на посоченото от похитителя място.
Авелин побърза да покаже бележката на Елбраян, който го очакваше в общата стая на долния етаж.
— Трябва да отидеш — рече пазителят, без да обръща внимание на подигравателните подмятания на неколцината селяни, дошли рано-рано в кръчмата.
— Ти също ще бъдеш там, нали? — попита Авелин.
Младият мъж кимна.
— Но тук пише да отида сам — изтъкна монахът.
— В очите на врага ни наистина ще бъдеш сам — увери го Елбраян и Авелин, припомняйки си как преди няколко часа същият този мъж се бе прокраднал само на метър-два зад него, без той да заподозре каквото и да било, кимна в знак на съгласие, пъхна бележката в джоба си и пое към хълма.
Докато вървеше и инстинктивно си играеше с магическите камъни, изведнъж му хрумна нещо. Ако подозренията му бяха верни, значи преследвачът търсеше не само него, но и камъните. Затова той отдели три от тях (къс графит, хематит и малахит за защита), а останалите скри в една хралупа. Ако ги вземеше със себе си и непознатият монах успееше да му ги отнеме, нямаше да има с какво да откупи живота си и — най-вече — живота на скъпата си Джил.