20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Планше се върна в магазина си; победата дава амнистия и затова Планше не се страхуваше, че ще бъде обесен; той беше убеден, че ако само го заплашат с арестуване, народът ще въстане за него така, както за Брусел. Рошфор върна на кавалера д’Юмиер леката си кавалерия: от нея липсваха двама; но кавалерът, фрондьор в душата си, не искаше и да чуе за компенсация.
Просякът зае отново мястото си в преддверието на черквата Сент дьо-сташ и продължи с едната ръка да раздава светена вода, а с другата — да проси милостиня; и никой не подозираше, че тия две ръце току-що бяха помогнали да се извади от сградата на обществото основният камък на кралската власт.
Лувиер беше горд й доволен: той отмъсти на омразния Мазарини и спомогна много за освобождаването на баща си; името му се споменаваше с ужас в Пале Роял и той казваше със смях на съветника, върнал се в семейството си:
— Как мислите, татко, ако сега поискам от кралицата един полк, дали ще ми го даде?
Д’Артанян се възползува от настъпилото затишие, за да изпрати назад Раул, когото едва можа да задържи затворен през време на бунта и който искаше непременно да извади шпагата си за едната или за другата страна. В началото младежът се възпротиви, но д’Артанян заговори от името на граф дьо Ла Фер. Раул посети госпожа дьо Шеврьоз и замина за армията.
Само Рошфор не остана много доволен от края на тая работа: той писа на господин херцог дьо Бофор да дойде; херцогът ще пристигне и ще намери Париж спокоен.
Той отиде при коадютора, за да го попита дали да съобщи на принца да спре пътуването си. Но Гонди помисли малко и каза:
— Нека продължава пътя си.
— Значи още не е свършено? — попита Рошфор.
— Хайде де, мили графе, ние сме едва в началото.
— Защо мислите така?
— Защото познавам душата на кралицата: тя няма да се признае за победена.
— Значи подготвя нещо?
— Надявам се.
— Кажете какво знаете?
— Писала е на господин принца да се върне от армията колкото се може по-скоро.
— Аха! — рече Рошфор. — В такъв случай имате право. Господин дьо Бофор трябва да дойде.
Вечерта на същия ден, когато ставаше тоя разговор, се пръсна слухът, че господин принцът пристигнал.
Новината беше много проста и естествена, а при това вдигна голям шум. Разправяха, че господин принцът, когото обвиняваха в нещо повече от братска любов към сестра му, госпожа дьо Лонгвил, й се доверил, а тя се изпуснала.
По тоя начин се разкриваха зловещите намерения на кралицата.
Още вечерта, когато пристигна господин принцът, по-напредничави граждани, градски съветници и квартални ръководители ходеха по познатите си и говореха:
— Защо да не вземем краля и да го настаним в кметството? Грешим, като позволяваме да го възпитават нашите врагове, които му дават лоши съвети; а ако с възпитанието му се заеме господин коадюторът например, той би се проникнал от националните принципи и би обичал народа.
Нощта премина в глухо вълнение; на другия ден се появиха отново сивите и черните мантии, патрулите на въоръжените търговци и шайките просяци.
Кралицата прекара нощта в съвещание насаме с господин принца; в полунощ той бе въведен в молитвената й стая и излезе оттам едва в пет часа сутринта.
В пет часа кралицата отиде в кабинета на кардинала. Ако тя не беше още лягала да спи, кардиналът бе вече станал.
Той съчиняваше отговор до Кромуел — бяха минали вече шест дни от десетте, които беше определил на Мордаунт.
„Е, накарах го да чака малко — помисли си той. — Но господин Кромуел знае много добре какво е революция и ще ме извини.“
Той препрочиташе самодоволно първия параграф на отговора си, когато се почука тихо на вратата, която водеше в апартаментите на кралицата. Само Ана Австрийска можеше да влиза през тая врата. Кардиналът стана и отиде да отвори.
Кралицата беше леко облечена, но това още й отиваше; подобно на Диан дьо Поатие1 и Нинон2, Ана Австрийска си запази привилегията да остава винаги хубава; само че тая сутрин тя беше по-хубава от друг път, защото очите й блестяха от вътрешна радост.
— Какво ви е, всемилостива господарке? — попита Мазарини обезпокоен. — Вие изглеждате така горда!
— Да, Джулио — отговори тя, — аз съм горда и щастлива, защото намерих средство да смажа тая хидра.
— Вие сте велик политик, кралице моя — каза Мазарини, — кажете средството.
И той скри започнатото писмо под куп бяла хартия.
— Те искат да ми вземат краля, знаете ли това?
— Уви, да! И мене да обесят.
— Те няма да получат краля.
— И мене няма да обесят, benone3.
— Слушайте: искам да им отвлека сина ми и себе си, и вас със себе си. Искам това събитие, което за едно денонощие ще промени всичко, да стане така, че за него да знаят само вие, аз и още едно трето лице.