Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Безопасен ли си вече, бял?
Шепотът й прокънтя в главата му.
— Не искам да те убивам, но ще го направя, ако трябва.
Заплахи?
— Шибана кучка — изсъска й той, но устните му не се подчиниха и от устата му потекоха лиги.
Тялото му омекна и той залитна напред. Подпря се на меча и се напъна да стане. Яростта го изгаряше отвътре, по-пламенна от всякога. Сега ще й даде да разбере. Кървавия девет ще й даде такъв урок, че от втори няма да има нужда. Ще я накълца на парчета, а парчетата ще стъпче с подметките си. Само да успее да се изправи…
Олюляваше се, мигаше и дъхът му хриптеше в гърлото, бавно, по-бавно. Пламъците отслабнаха и угаснаха, сенките се удължиха, обгърнаха го и го натиснаха надолу.
Още един, само още един. Винаги оставаше още един…
Но времето му изтече…
… Логън се разкашля и се разтрепери от изтощение. От тъмното изплуваха белите му ръце, свити в юмруци върху мръсния под. Бяха окървавени като ръцете на несръчен касапин. Досети се какво беше станало. Простена и очите му се напълниха с парливи сълзи. От горещия мрак изплува белязаното лице на Феро. Значи все пак не я е убил.
— Ранен ли си?
Той не можеше да отговори. Не знаеше отговора. Усещаше нещо като рана от едната страна на гърдите си, но по тялото му имаше толкова много кръв, че не можеше да каже със сигурност. Опита да стане, но залитна към една от наковалните и почти пъхна ръка в една от нажежените пещи. Примигна и се изплю на пода. Коленете му трепереха. Ярките светлини на пещите заплуваха пред очите му. Навсякъде имаше трупове, проснати във всевъзможни пози по пода. Заоглежда се объркано за нещо, в което да избърше ръцете си, но всичко беше опръскано с кръв и съсиреци. Стомахът му се надигна, докато вървеше с омекнали колене между пещите. Притиснал с окървавена ръка устата си, тръгна към арката на изхода от пещерата.
Когато стигна там, се облегна на топлия камък на стената и от устата му потекоха кръв и слюнка. Усещаше болка в ребрата, по лицето си, по кокалчетата на ръцете. Но ако се беше надявал на съжаление, беше сбъркал човека.
— Да вървим — отсече Феро. — Хайде, бял, тръгвай.
Логън не можеше да прецени колко дълго се беше влачил по петите на Феро. Задъхваше се. Шумът от дишането му кънтеше в главата. Двамата пълзяха в земните недра. Минаваха през древни зали, покрай напукани стени. През коридори и виещи се тунели, чиито пръстени тавани бяха укрепени с паянтови дървени подпори. В един момент се спряха на кръстопът и Феро го блъсна назад. Притисна го в сянката покрай стената. Останаха там и притаиха дъх, докато няколко опърпани силуета минаха, влачейки крака по коридора, който пресичаше техния. Продължиха напред — по нови коридори, през пещерни камери — бърлоги в земята. Логън нямаше сили за повече от това да се влачи след Феро до момента, в който и тези му сили щяха да свършат и той щеше да се просне от изтощение на земята. До момента, в който щеше да стане ясно, че никога повече няма да види слънчева светлина…
— Чакай — изсъска Феро и го спря с ръка в гърдите, от което Логън щеше да падне назад, толкова бяха отмалели краката му. В коридора течеше бавен поток. Мудните му черни води плискаха тихо в тъмното и изчезваха в стената. Феро клекна до водата и погледна към тунела, от където излизаше. — Ако се влива в реката, значи идва вън от града.
Логън не беше убеден.
— Ами ако… извира… изпод земята?
— Тогава ще намерим друг начин. Или ще се удавим. — Феро преметна лъка през рамо, стисна устни и нагази до гърди във водата. Тръгна напред с вдигнати над главата си ръце. Никога ли не се уморява тази жена? Логън беше така пребит и изтощен, че му идеше само да легне някъде и никога повече да не стане. Феро се обърна и го видя клекнал до водата. — Тръгвай, бял! — изсъска тя.
Логън въздъхна тежко. Тя никога не се отказваше. Преметна с неохота единия си треперещ крак и стъпи в потока.
— Идвам — прошепна, — зад теб съм.
Не стават един за друг
Феро газеше срещу засилилото се течение. Черната вода стигаше до кръста й. Стискаше тракащи от студа зъби. Деветопръстия джапаше запъхтян след нея. Успя да различи арката в края на тунела отпред. По повърхността на водата се появиха бледи отблясъци. Тунелът беше препречен от желязна решетка, но когато приближи повече, Феро видя, че беше тънка, ръждясала и силно разядена. Натисна я. Видя течението на потока от другата й страна, видя кални брегове и голи скали. А над тях тъкмо изгряваха звездите.
Свобода.
Феро задърпа железните пръти. Дъхът й свистеше между стиснатите зъби, пръстите й бяха вдървени от студа. Деветопръстия застана до нея и хвана решетката — четири ръце една до друга, две тъмни и две бледи, стиснаха здраво прътите и напрегнаха мускули. Двамата бяха притиснати близо един до друг в тясното пространство на тунела. Феро чу ръмженето му, докато натискаше, чу свистенето на собствения си дъх. Древният метал изскимтя и започна бавно да се огъва.