Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Франсиско затвори очи.
— Не го питай за това! — изкрещя Дагни.
— Това ли е жената, която обичате?
Франсиско я погледна и отговори:
— Да.
Ръката на Риърдън се вдигна, замахна и зашлеви лицето на Франсиско. Викът дойде от Дагни. Когато отново беше в състояние да вижда, след миг на такова чувство, сякаш ударът беше по собственото й лице, ръцете на Франсиско бяха първото, което видя. Наследникът на д’Анкония стоеше изпънат до масата, сграбчил ръба й зад гърба си не за да се подпре, а за да спре ръцете си. Тя видя напрегнатото му и неподвижно тяло, тяло, което беше прекалено изпънато, но изглеждаше прекършено, с леки, неестествени извивки на талията и раменете, с ръце, плътно присвити до тялото и изпънати назад — той стоеше така, сякаш усилието да не мръдне обръщаше силата на яростта му срещу самия него, сякаш движението, на което се съпротивляваше, се разливаше из мускулите му като разкъсваща болка. Тя видя сгърчените му пръсти да се вкопчват по-силно в ръба на масата, учуди се кое ще се счупи първо — дървото на масата или костите на човека, и разбра, че животът на Риърдън виси на косъм.
Когато очите й се преместиха към лицето на Франсиско, тя не видя и следа от борба, само кожата на слепоочията му беше изпъната, а бузите му бяха дръпнати навътре и изглеждаха съвсем малко по-хлътнали от обикновено. Това караше лицето му да изглежда оголено, чисто и младо. Тя изпита ужас, защото виждаше в очите му сълзи, които не бяха там. Очите му бяха блестящи и сухи. Гледаше към Риърдън, но не го виждаше. Гледаше така, сякаш виждаше нечие друго присъствие в стаята и сякаш погледът му казваше: ако това искаш от мен, то това е твое — ти трябва да го приемеш, а аз — да го изтърпя, не мога да ти предложа нищо друго, но нека се гордея от това да знам, че мога да ти дам толкова много. Тя видя — с единствената вена, която пулсираше под кожата на гърлото му, с розовата пяна на ъгъла на устните му — изражение на запленена отдаденост, която беше почти усмивка, и разбра, че наблюдава най-великото достижение на Франсиско д’Анкония.
Когато почувства, че трепери и чу собствения си глас, той сякаш се сблъска с последното ехо от писъка във въздуха на стаята — и тя разбра колко кратък е бил изминалият момент. Гласът й се надигаше бясно, като да нанесе удар, и тя викаше на Риърдън:
— … да ме защитиш от него? Много преди изобщо ти…
— Недей! — Франсиско се обърна рязко към нея, резкият тон на гласа му изразяваше цялата сдържана ярост и тя разбра, че това е заповед, на която трябва да се подчини. Напълно неподвижен, с изключение на лекото извиване на главата си, Франсиско се обърна към Риърдън. Тя видя ръцете му да пускат ръба на масата и да се отпускат встрани. Сега той виждаше само Риърдън и по лицето му се четеше единствено изтощение от усилието, но Риърдън разбра изведнъж колко много го обича този човек.
— Съгласно това, което знаете — спокойно каза Франсиско, — вие сте прав.
Без да очаква или да позволи отговор, той се обърна да си върви. Поклони се на Дагни, като наведе глава по начин, който изглеждаше като просто сбогуване с Риърдън и жест на приемане към нея. После си тръгна.
Риърдън стоеше и гледаше след него, осъзнал — извън контекста и с абсолютна сигурност, — че би дал живота си за силата да не беше извършил онова, което беше сторил. Когато се обърна към Дагни, лицето й изглеждаше пресушено, открито и леко напрегнато, сякаш той не я разпитваше за думите, които тя беше прекъснала, а ги чакаше да дойдат. Тръпка на съжаление премина по тялото й и завърши в поклащането на главата й: не знаеше за кого от двамата мъже е предназначено съжалението, но то я лишаваше от дар слово и тя продължаваше да клати глава, сякаш отчаяно се опитваше да отрече някакво огромно, безлично страдание, което правеше и трима им свои жертви.
— Ако има нещо за казване, кажи го — гласът му беше безстрастен.
Звукът, който тя издаде, беше полукикот, полустон — не желание за отмъщение, а отчаяно чувство за справедливост подхранваше горчивината на гласа й, когато извика, хвърляйки съзнателно думите в лицето му:
— Искаше да знаеш името на другия мъж? На мъжа, с когото съм спала? Мъжът, който ме е имал пръв? Беше Франсиско д’Анкония!