Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, не — прекъсна го мистър Питър Магнус, — нито дума повече: въпросът е много болезнен. Разбирам, разбирам. Колко е часът, мистър Пикуик?
— Минава полунощ.
— Боже мой, време е да си лягам. Съвсем не е редно да закъснявам; ще бъда бледен утре, мистър Пикуик.
При мисълта за подобна беда мистър Питър Магнус позвъни на камериерката; и когато раираната чанта, червената чанта, кожената кутия за шапки и увитият в амбалажна хартия пакет бидоха отнесени в стаята му, той се оттегли със свещ в лакирана подставка към едно крило на заведението, докато мистър Пикуик с друга свещ в лакирана подставка бе също съпроводен през множество криволичещи коридори до друго крило.
— Това е стаята ви, сър — рече камериерката.
— Много добре — отвърна мистър Пикуик, оглеждайки стаята; тя бе порядъчно голяма, с две легла и камина; общо взето, изглеждаше по-приятна, отколкото мистър Пикуик би могъл да очаква след беглото му запознаване с помещенията на „Големият бял кон“.
— Никой, разбира се, не ползува другото легло, нали? — рече мистър Пикуик.
— О, не, сър.
— Много добре. Кажете на моя прислужник да ми донесе топла вода утре сутринта в осем и половина, а за тази вечер не ми е необходим повече.
— Добре, сър. — Камериерката пожела лека нощ на мистър Пикуик и се оттегли.
Мистър Пикуик се отпусна в едно кресло пред камината и остави ума си да се рее на воля. Сети се най-напред за своите приятели и се запита кога ли ще дойдат в Ипсуич; сетне мислите му се върнаха към мисис Бардел, а от тази дама по естествен път го отведоха до мрачната кантора на Додсън и Фог. От Додсън и Фог прелетяха по тангента насред историята за странния клиент; а накрая го върнаха към „Големият бял кон“ в Ипсуич, и то с такава яснота, че мистър Пикуик се усети как заспива. И тъй, той се надигна и захвана да се съблича, но отведнъж си спомни, че си е забравил часовника на масата долу.
А към този часовник мистър Пикуик беше особено силно привързан — носил го бе под сянката на жилетката си толкова много години, че не смятаме сега за необходимо да ги изтъкваме. Възможността да легне да спи, без да дочува тихото му цъкане под възглавницата или в джоба на жилетката си над главата, никога не бе минавала през неговия ум. А тъй като вече бе доста късно и не му се искаше да звъни по това време през нощта, той надяна жакета, който току-що бе смъкнал от гърба си, и като взе в ръка свещта с лакираната подставка, тихо заслиза надолу по стъпалата.
Колкото повече стъпала надолу слизаше мистър Пикуик, толкова повече стъпала имаше за слизане и много пъти кривваше мистър Пикуик по някой тесен проход и едва зарадвал се, че се е добрал до приземния етаж, ново стълбище се появяваше пред учудените му очи. Най-после стигна каменен трем, който бе запомнил при влизането си в сградата. Залута се от коридор в коридор, занаднича от стая в стая; най-после, тъкмо когато се отчая и бе готов да се откаже, отвори вратата на същата стая, гдето бе прекарал вечерта, и съзря забравената си вещ на масата.
Тържествуващ, мистър Пикуик грабна часовника и се насочи обратно по стъпките си към своята спалня. Ако неговото пътешествие надолу бе пълно с трудности и несигурност, то обратният път се оказа несравнимо по-сложен. Редица врати, украсени с ботуши от всякаква големина, форма и направа, се точеха във всички възможни посоки. Десетина пъти понечи той да отвори тихичко някоя врата, подобна на неговата, но грубо подвикване отвътре: „Кой, по дяволите, е там?“ или: „Какво търсите тук?“ — го принуждаваше да се отдалечава крадешком на пръсти с невероятна бързина. Бе стигнал на границата на отчаянието, когато една отворена врата привлече вниманието му. Той надзърна вътре: най-после неговата стая! Двата кревата си бяха там, помнеше много добре как бяха разположени, а огънят още гореше в камината. Свещта му, не много дълга още когато я получи, се бе стопила бързо-бързо от течението по коридорите и напълно угасна, щом затвори вратата след себе си. „Няма значение — рече си мистър Пикуик, — мога да се съблека и на светлината на огъня.“
Креватите бяха поставени единият отляво, а другият отдясно на вратата, като между всеки креват и стената се образуваше тясна пътечка, а в ъгъла имаше по един стол с плетена седалка — а самата пътечка беше толкова широка, колкото да позволи на човека да влезе в леглото си или да излезе от него, ако би предпочел да го стори от тази страна. Мистър Пикуик внимателно затвори завесите откъм външната страна на своето легло, разположи се на стола си с плетена седалка и спокойно си събу обувките и гетрите. След това си сне и сгъна жакета, жилетката и връзката, сетне бавничко нахлузи нощното си боне с пискюл на края и добре го закрепи на главата си, завързвайки под брадичката си вървите, които винаги бяха пришити към тази негова тоалетна принадлежност. И в този миг той отведнъж си представи току-що приключилото си глупаво лутане. Тръшнал се на стола с плетената седалка, мистър Пикуик захвана да се смее сам-самичък тъй сърдечно, че надали има човек, комуто не би доставило удоволствие да наблюдава пробягващите по приветливото му лице усмивки, излъчващи се изпод нощното му боне.