Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Това не е честно от твоя страна — възмути се тя.
Аз свих рамене и казах:
— Във всеки случай ще опитам.
— Как точно?
— Има само един път. Ще отида при губернатора Старк и ще го убедя да нареди да арестуват Кофи за опит да подкупи длъжностно лице — не бива да се забравя, че Адъм е длъжностно лице — и да накара Адъм да потвърди това под клетва. Стига Адъм да се съгласи. Това ще му отвори очите за някои неща. И ще му покаже, че Шефа винаги е готов да се застъпи за него. И… — Дотук ме занимаваше само Адъм, но сега мозъкът ми заработи в друга насока. — Ако Кофи бъде даден под съд, това няма да навреди на Шефа. Особено ако Кофи издаде кой стои зад него. Така той ще закопае Ларсън. А хлътне ли Ларсън, без него Макмърфи е нищо. Кофи може да бъде подведен под отговорност, ако ти… — И млъкнах като пън.
— Ако аз какво? — попита настойчиво тя.
— Нищо — отвърнах аз и се почувствувах като човек, който си върви безгрижно по подвижен мост и изведнъж мостът започва да се отваря под него.
— Ако аз какво? — повтори тя.
Погледнах немигащите й очи и като видях как решително е стиснала челюсти, реших, че е по-добре да го кажа веднага. Тя и без това нямаше да ме остави на мира, докато не й кажа. Затова казах:
— Ако ти станеш свидетелка.
— Ще стана — каза тя без колебание.
Аз поклатих глава.
— Не — казах.
— Ще стана.
— Не, нищо няма да излезе.
— Защо?
— Просто няма. В края на краищата ти нищо не си видяла.
— Та аз бях там.
— Това ще бъдат показания от втора уста. Точно така. Кой ще обърне внимание на такива показания?
— Не зная — каза. — Аз не разбирам от тези неща. Но съм сигурна в едно: че ти не затова се спря и замисли. Защо се замисли?
— Ти никога не си свидетелствувала. Не знаеш какво значи да отговаряш на подлите въпроси на хитър адвокат и да се потиш под погледа му.
— Все едно, ще свидетелствувам — настоя тя.
— Не.
— Не ме интересува нищо, ще свидетелствувам.
— Слушай — казах, затворих очи и полетях в пролуката на отворилия се вече мост, — ако си мислиш, че защитникът на Кофи няма да има какво да извади от торбата си, ти си луда като Адъм. И ще бъде подъл, и ще бъде хитър, и в него няма да има нито капка от старото южняшко благородство и кавалерство.
— Искаш да кажеш… — започна тя и по лицето й разбрах, че е схванала мисълта ми.
— Именно. Сега никой нищо може да не знае, но когато започне кадрилът, всички ще знаят всичко.
— Не ме интересува — заяви тя и вдигна гордо глава.
Забелязах бръчиците на шията й, съвсем малки, ситни бръчици, следа от безкрайно тънкия паяжинен шнур, който душителят-време увива ден след ден и около най-красивата шия. Тази паяжина е толкова тънка, че всеки ден се къса, но в края на краищата следите от нея остават и в края на краищата идва ден, когато паяжиненият шнур не се къса вече и довършва своето дело. Забелязах бръчиците, когато Ан вдигна глава, и си дадох сметка, че никога досега не ги бях виждал и че от днес нататък винаги ще ги забелязвам. Изведнъж се почувствувах много зле, буквално като болен, сякаш ме бяха ударили в стомаха или бяха извършили гнусно предателство спрямо мене. Но преди още да се опомня, това чувство премина в гняв и аз извадих бича.
— Така, значи, не те интересува — казах. — Но ти забравяш едно: забравяш, че там ще седи Адъм и ще гледа своята малка сестрица.
Лицето й побеля като платно.
После тя понаведе глава и се загледа в ръцете си, обвили и стиснали здраво празната чаша от коката. Не виждах очите й, само спуснатите над тях клепачи.
— Мила моя, мила моя — промълвих. После хванах ръцете й, стискащи чашата, и думите сами се изтръгнаха от мен: — Ан, защо направи това?
Това беше въпросът, който не бях и помислял да й задавам.
Тя помълча миг-два. После, без да вдига очи, продума тихо:
— Той е съвсем различен от другите. Никога не съм познавала такъв човек. И го обичам. Очевидно го обичам. Може би затова.
„Сам си го търсеше“ — помислих си.
— А после ти ми разказа — продължи тя, — разказа ми за баща ми. И тогава вече нямаше какво да ме възпре. След като ти ми разказа.
„И това сам си го търсеше“ — рекох си.
— Той иска да се ожени за мен — каза тя.
— А ти?