Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

От деня, когато след цели две години отново срещна Михримах и все още я смяташе за Дилруба, Майстор Синан изпадаше в най-противоречиви чувства.

Беше наранен. Беше обиден. Знаеше, че няма право, но от престореното държане на Дилруба, че не са се срещали, че даже не го познава, усети дълбока болка.

Донякъде се радваше, че Дилруба го отрича. Непрестанно си повтаряше: „Тя казваше, че не ме помни. Припознали сте се, казваше. Аз не съм Дилруба!“ Но Синан беше сигурен. Как би могъл да оприличи с друга жена красотата, която с месеци не избледняваше пред очите му нито денем, нито нощем – златисторусите коси, морскосините очи, гласа, ромолящ като водата на чешмата, в която той вложи цялото си вдъхновено от нея изкуство.

Къде се е виждала и чувала такава прилика? Тези коси, тези вежди, тези извисяващи човека погледи, този изящен нос, устните като череша кадифената като праскова кожа... Талията, която дори и под дрехите личеше колко е тънка, стройната й снага, на която биха завидели и тополите. Всичкото това, в цялост и поотделно, не можеше да има каквото и да било подобие.

В съзнанието му се загнезди натрапчивата идея: „Да не би Дилруба да има близначка?“ Но бързо се отърси от нея. „Ако беше така, щеше да отговори, че не тя, а близначката й е Дилруба“.

Известно време стоя с празен поглед. Синан знаеше, че от деня, който я видя под хилядолетното кубе на „Айя София“, е в пълна безизходица. Може би хиляди пъти сам се беше упреквал: „Засрами се, засрами се! Тя е връстница на дъщеря ти. Може да е и по-малка. Сигурно имат разлика от тридесет-тридесет и пет години!“

Умираше от ужас, да не би някой да разбере какво му се върти в главата, за какво му страда сърцето. Какво щеше да си каже всеки?

Винаги, щом се сетеше за това, лицето му пламваше в огън. В един момент здраво се притесни: „На майстора ще му излезе име на педофил!“ И ще вземат заслужено да го замерят с камъни. Същата нощ, когато се изтегна на кълчищената постеля в Казармата на еничарите, Синан си каза: „Да! Така стана по-добре!“ Сега вече в душата му щяха да пресъхнат поникналите семена на надеждата. „Кой знае, може би, може би?“ въпреки съзнанието колко е невъзможно, колко е немислимо, колко е греховно. А можеше чисто и просто в спомените на Дилруба да не е останала и следа за него.

„И защо да остане? – се питаше сам. – Кой знае какъв ли красавец носи в сърцето си. Някой млад мъж, лъв, тъкмо като за нея и на ръст, и по възраст. Юнак, дето камъка да стисне, вода ще пусне!“

„А ти? – обърна се в леглото надясно. Загледа се в пукнатини на изпокъртената, плесенясала от влагата тук-там стена. – Ти какво си? На какво разчиташ, за да заслужиш любовта на Дилруба?“

Продължи да се занимава с пукнатината. Мислено събори цялата стена. На мястото й издигна нова. Отдръпна се навътре и този път се обърна наляво. Заоглежда помещението, в което нямаше нищо друго освен една маса със счупен крак и един полуразглобен стол. Някаква черна буболечка пропълзя навътре през пролуката под вратата. Поспря се да поогледа дали отнякъде не дебне опасност. После се разшава и тръгна към известна само на нея цел. Той обаче така и не й обърна внимание. Изобщо не я забелязваше.