Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Целунахме децата за довиждане, казахме им, че ги обичаме повече от всичко на света и тръгнахме за аерогарата. Само след десет дни пак щяхме да видим усмихнатите им личица.
Проблемите ни започнаха още с кацането ни в Рим.
Осмината — Графинята и аз, Роб и Шели, Бони и Рос Портной (мои приятели от детинство) и Офелия и Дейв Серадини (приятели от детинство на Графинята) — чакахме за багажа си на аерогара „Леонардо да Винчи“, когато Графинята неочаквано каза:
— Не може да бъде! Джордж забравил да чекира куфарите ми на летище „Кенеди“. Сега нямам нито една дрешка! — И нацупи устни.
— Спокойно, сладур — рекох с усмивка. — Сега ще сме като оная двойка от рекламата на „Американ Експрес“, на които им се загубват куфарите, само дето ще похарчим поне десет пъти повече пари от тях и ще се кефим поне десетократно повече докато пазаруваме!
Офелия и Дейв дойдоха да утешават тъжната Графиня. Офелия беше черноока испанска красавица — грозно пате, от което бе излязъл прекрасен лебед. Хубавото в цялата работа бе, че покрай ужасната й младежка грозота е била принудена да се развие като разкошна личност.
Дейв имаше най-обикновена външност, пушеше цигара от цигара и пиеше по осем хиляди чаши кафе на ден. Беше мълчаливец, но можеше да се разчита на него да се смее на неприличните шеги, които аз и Роб пускахме. Дейв и Офелия предпочитаха сивото ежедневие; за разлика от мен и Роб, не си падаха по екшъните.
И Бони и Рос дойдоха да се включат във веселбата. Лицето на Бони бе една маска от валиум и буспирон, взети, за да не й става лошо по време на полета. Докато растеше, Бони беше онази добре развита блондинка, която всички момчета в квартала (включително и моя милост) си мечтаехме да изчукаме. Но Бони не прояви никакъв интерес към мен. Падаше си по лоши (че и възрастни) момчета. Едва навършила шестнайсет, спеше с един контрабандист на хашиш на трийсет и две с излежана присъда зад гърба си. Десет години по-късно, когато бе на двайсет и шест, се омъжи за току-що излезлия от пандиза за търговия с кокаин Рос. С тази подробност, че Рос всъщност не беше дилър, а глупак, опитал се да помогне на свой приятел. Но и така имаше необходимата квалификация да чука Бони, която, уви, вече беше позагубила някогашната си красота.
Все пак Рос ставаше за гост на яхтата. Вземаше дрога от време на време, като гмуркач беше на средно ниво, справяше се и с риболова и при нужда бе готов да изпълнява разни поръчки. Беше нисък и смугъл, с къдрава черна коса и тлъст черен мустак. Имаше и остър език, но единствено по отношение на Бони, на която постоянно набиваше в мозъка, че е тъпачка. Но Рос най-вече се изживяваше като мъжкар, като човек, който не се плаши от природните условия.
Графинята не преставаше да тъжи, та й казах:
— Стига бе, Над! Ще вземем по някой куалуд и хукваме да пазаруваме! Като едно време! Гълташ и купуваш! Гълташ и купуваш! — Продължих да повтарям тези три думи, сякаш бяха припев от някаква песничка.
— Искам да ти кажа нещо на четири очи — заяви най-сериозно Графинята и ме дръпна настрани от гостите ни.
— Какво има? — попитах невинно, макар ни най-малко да не се чувствах невинен. По време на полета двамата с Роб малко попрекалихме, та търпението на Графинята бе започнало да се поизчерпва.
— Никак не ми харесва количеството дрога, което поемаш. Нали гърбът ти мина, защо продължаваш? — Поклати глава да изрази разочарованието си от мен. — Досега ти давах известна свобода заради гърба ти, но сега… просто не знам. Никак не ми харесва, сладур.
Доста мило ми го каза — кротко и, общо взето, логично. За което според мен заслужаваше да я излъжа като хората:
— Щом се върнем от това пътуване, Над, моментално спирам. Заклевам се пред Бога — край! — И вдигнах ръка като скаут, който полага клетва.
Настъпиха няколко секунди неловко мълчание.
— Добре — рече скептично тя. — Но държа да спазиш обещанието си.
— Много се радвам, понеже точно това искам и аз. Хайде да вървим на пазар!
Бръкнах в джоба си и извадих три куалуда. Счупих един от хаповете на две и предложих половината на Графинята.
— Вземи — рекох. — Половин за теб, два и половина за мен.
Графинята пое мизерната си доза и тръгна към чешмичката.
Последвах я смирено, макар че пътьом бръкнах отново в джоба и извадих още два куалуда. Като ще е гарга, да е рошава.
Само след три часа седяхме на задната седалка на една лимузина, която се спускаше по стръмния хълм към пристанището на Чивитавекия. Графинята се бе обзавела с чисто нов гардероб, а аз едва държах очите си отворени вследствие на поетите по-рано куалуди. Изпитвах канска нужда да се движа, а след това да поспя. Бях в онази рядка фаза на изтрещяването с куалуди, наречена фазата на движението, при която не можеш да търпиш да се застоиш на едно място дори за секунда. Все едно някой ти е пъхнал мравки в гащите.