Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Петнайсет минути по-късно лежах на един изключително удобен матрак върху открития мостик, а една тъмнокоса стюардеса на име Мишел ми сервираше „Блъди Мери“. И тя бе в униформата на „Надин“.
— Заповядайте, господин Белфърт! — усмихна ми се Мишел. — Друго ще желаете ли?
— Да, Мишел. Страдам от едно рядко заболяване, което ми налага на всеки петнайсет минути да пия по едно „Блъди Мери“. Това е по лекарско предписание, Мишел, така че нагласи си таймера, иначе, току-виж се наложило да ме хоспитализират.
— На вашите услуги, господин Белфърт — изхихика тя и си тръгна.
— Мишел! — изревах, та да ме чуе над шума на вятъра и глухия рев на двата дизела.
Мишел се извърна, а аз й казах:
— В случай, че заспя, не ме буди. Просто носи чашите през петнайсет минути и ги нареждай до мен. Ще ги изпия, като се събудя, окей?
Вдигна ми палец, че ме е разбрала и заслиза по стръмната стълба, водеща към долната палуба, където бе паркиран хеликоптерът.
Погледнах часовника си: един следобед римско време. В този миг в стомаха ми се разтваряха четири куалуда. След петнайсет минути щях да усетя изтръпването, а след още петнайсет минути щях да съм заспал. Това се казва почивка, рекох си, докато гаврътнах „Блъди Мери“-то. После поех няколкократно въздух и притворих очи. Това се казва почивка!
Събудиха ме капки дъжд по лицето, макар небето да бе синьо. Това ме обърка. Извих глава надясно: осем „Блъди Мери“-та, строени в редичка, пълни догоре. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Виеше зловещ вятър. После усетих още капки. Майка му стара! Отворих очи. Пак ли ме полива с вода Графинята? Тя обаче никаква не се виждаше. Бях сам на мостика.
Изведнъж усетих как яхтата внезапно се наклони под ъгъл четирийсет и пет градуса, после долетя някакъв страхотен трясък. Само след миг отстрани над яхтата се издигна дебела стена от сива вода, изви се над мостика и ме заля от главата до петите.
Боже мили, това пък какво беше? Мостикът бе поне на десет метра над ватерлинията, — еба-а-си ужаса! — яхтата пак се килна. Отметна ме настрани, а „Блъди Мери“-тата се стовариха отгоре ми.
Седнах и погледнах над борда — еба-а-си ужаса! Вълните бяха най-малко седемметрови и по-широки от жилищна сграда. В един миг изгубих равновесие и от матрака се приземих върху тиковата палуба, а чашите от „Блъди Мери“-тата ме последваха и се разбиха на хиляди парченца.
Успях да допълзя до борда, сграбчих хромираното перило и се вдигнах на крака. Погледнах зад кърмата и — да му еба майката! „Чандлър“! — Влачехме на буксир с две дебели въжета „Щандлър“ — тринайсетметровата лодка за гмуркания, която сега изчезваше и се появяваше отново сред вълните.
Пак се спуснах на четири крака и залазих по посока на стълбата. Имах чувството, че яхтата ще се строши. Докато сляза по стълбата до главната палуба, бях станал вир-вода и се бях охлузил навсякъде. Залитнах през вратата на каюткомпанията. Цялата група се беше сгушила в плътен кръг на пода върху леопардовия мокет. Държаха се за ръце и всички бяха със спасителни жилетки. В мига, в който ме видя, Графинята се откъсна от групата и залази към мен. Но изведнъж яхтата се наклони рязко наляво.
— Пази се! — изревах, докато Графинята се търкаляше по мокета, преди да се блъсне в стената. Само миг след това една антична китайска ваза прелетя през помещението, тресна се в прозореца над главата й и се разби на хиляди парченца.
После яхтата се изправи. Отпуснах се на четири крака и бързо излазих до нея:
— Добре ли си, бебче?
А тя ми скръцна със зъби:
— Шибан морски цар! Само да даде Господ са слезем от тая шибана яхта живи, ще те убия! Ще се издавим! Какво става? Защо са толкова големи вълните? — И облещи огромните си сини очи насреща ми.
— Не знам — заоправдавах се. — Бях заспал.
Графинята не можеше да повярва на ушите си:
— Заспал ли? Как можеш да спиш в тая шибана буря? Ще потънем! Офелия и Дейв направо ще умрат от морска болест. А също така и Рос и Бони… и Шели!
В този момент до нас долази Роб, ухилен до уши:
— Ама тая буря мамата си е ебала! Винаги съм си мечтал да умра на море.
Мрачната Графиня:
— Млъкни, Роб! И ти си виновен не по-малко от мъжа ми за това шибано положение. И двамата сте пълни идиоти.
— Къде са куалудите? — избъбри Роб. — Отказвам да умирам трезвен.
Кимнах в знак на съгласие.
— Имам няколко в джоба си… Вземи — бръкнах и извадих шепа хапчета, от които му дадох четири.