Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Познавах Роб от близо петнайсет години и направо го обожавах. Беше на моите години и имаше малка ипотечна фирмичка, която се грижеше за ипотеките на стратънци. И той като мен си падаше яко по дрогата, а освен това притежаваше и световно чувство за хумор. Не беше кой знае какъв красавец — метър и седемдесет и пет, с леко наднормено тегло, дебел италиански нос и много слаба брадичка, — но това не пречеше на жените да се лепят по него. Беше от онази рядка порода мъже, които могат да седят на маса, заобиколени от непознати красавици, и през цялото време да пърдят, да се оригват и да подсмърчат, а накрая те му казват: „О, Роб, как може да си толкова смешен! Страшно много те обичаме, Роб! Пръдни ни още веднъж, молим те!“
Най-сериозната му грешка обаче бе това, че по-голяма циция от него на този свят нямаше. Толкова стиснат беше, че това му коства първия му брак — с Лиза, тъмнокестенява красавица с едри зъби. След двегодишен брак на нея най-накрая й писна от навика му да повдига с маркер нейната част от телефонната сметка и реши да изкара една афера с някакъв местен плейбой. Роб ги хванал на калъп и скоро след това се разведоха.
Впоследствие Роб тръгна да излиза с всякакви мацки, но у всяка намираше някакъв кусур: една била по-космата по ръцете от горила; друга обичала да се увива в найлоново фолио по време на секс и да си представя, че е труп; трета му отказвала всякакъв друг вид секс, освен аналния; а четвърта (любимата ми) обичала корнфлейкс с бира „Будвайзер“. С нас на яхтата щеше да дойде последната му приятелка, Шели — симпатяга, макар и леко с вид на дакел. Във всеки случай Шели имаше един странен обичай — да се разхожда с Библия в ръка и да цитира малко познати пасажи. Надали щяха да изкарат повече от месец с Роб.
Та докато с Роб прекарахме последните си часове в събиране на стоки от жизнена необходимост, Графинята лазеше по автомобилната алея пред къщата и събираше камъчета. За пръв път щеше да се отдели задълго от децата и по някаква необяснима причина беше изпаднала в творческо настроение. Направи на децата „кутия на желанията“ — напълни с камъчета кутия от много скъпи дамски обувки (в конкретния случай — бившият дом на чифт „Маноло Бланик“ за хиляда долара) и ги покри с алуминиево фолио. Отгоре му залепи две карти — на италианската и на френската Ривиера — плюс десетина лъскави картинки от туристически списания.
В последния момент преди да тръгнем за летището влязохме в стаята за игри да си вземем довиждане с Чандлър и Картър. Картър беше вече почти на годинка и обожаваше кака си, но не до такава степен, до каквато обожаваше майка си, която бе способна да го докара до сълзи, ако излезеше от банята с неизсушена коса. Точно така: Бебе Картър обичаше майка му да е руса, а мократа й коса бе прекалено тъмна за него. Дори кичур да видеше неподсушен по главата на Графинята, веднага насочваше пръст към нея и ревваше, колкото гласчето му държи:
Нееееееееееееееееееееее! Неее-ееееееееееееееее!
Често се питах как ли щеше да реагира Картър, когато узнаеше, че майка му всъщност се изрусява, но реших да оставя този проблем за психоаналитика му, когато порасне. Както и да е, в момента той бе в добро настроение и по-точно — направо сияеше. Беше вперил поглед в Чандлър, която се бе разположила сред стоте си придворни барбита, наредени в идеален кръг около нея.
Сръчната Графиня и аз седнахме на мокета и връчихме на двете си идеални деца тяхната идеална кутия на желанията.
— Домъчнее ли ви за мама и тати — обясни им Графинята, — само разтърсвате кутията и ние ще разберем, че си мислите за нас. — След което, за най-голяма моя изненада, Графинята извади и втора кутия, еднаква с първата, и добави: — Мама и тати също ще си имат кутия на желанията! И щом ни домъчнее за вас, ще разтърсим нашата кутия, а вие ще усетите, че си мислим за вас, окей?
Чандлър присви очи и се позамисли за миг:
— Но аз как ще разбера? — попита скептично; явно не се връзваше толкова лесно, колкото й се щеше на Графинята.
Усмихнах се мило на дъщеря ни:
— Много лесно, шушко. Ние ще си мислим за вас по цял ден и цяла нощ, така че щом решиш, че си мислим за вас, ще знаеш, че си мислим за вас! Така го приеми!
Този път настъпи мълчание. Погледнах Графинята, която се бе втренчила в мен с килната встрани глава и с изражение в смисъл: „Що за шибано изказване беше това!“ После погледнах Чандлър, чиято глава беше под абсолютно същия ъгъл като главата на майка й. Моите момичета ми играеха в тандем! Картър обаче ни най-малко не бе впечатлен от кутията на желанията. Усмивката му беше кисела, макар в момента да гукаше. Имах чувството, че поне той е на моя страна.