![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
— Остави ме да умра, Джосуа. Само това ми остава. Ти можеш да имаш… — Той избълва още кървава пяна. — Можеш да имаш всичко останало.
— Защо постъпи така? — попита Джосуа. — Положително си знаел, че не можеш да победиш.
Бенигарис се усмихна едва-едва.
— Обаче ви уплаших всичките, нали? — Лицето му се изкриви, но той успя да се овладее. — Така или иначе, получих, каквото ми се полагаше… също като майка си.
— Какво искаш да кажеш?
Джосуа се беше втренчил в умиращия херцог, сякаш никога не беше виждал подобна гледка.
— Майка ми осъзна… с моя помощ… че играта й приключи. Не й оставаше нищо друго освен срам. Затова взе отрова. Аз направих своя избор.
— Но ти със сигурност можеше да избягаш. Все още контролираш моретата.
— Къде да избягам? — Бенигарис изхрачи още кървава слуз. — В любвеобилните ръце на брат ти и неговия галеник магьосника ли? А и проклетите пристанища вече принадлежат на Стреаве. Мислех, че го държа в плен, но се оказа, че ме е разяждал отвътре. Графът противопостави всички ни един срещу друг за собствена изгода. — Херцогът хриптеше все по-мъчително. — Не, краят беше настъпил. Разбрах го, щом падна Онестринският проход. Затова сам си избрах смъртта. Бях херцог по-малко от година, Джосуа. Никой нямаше да ме запомни другояче, освен като отцеубиец. Сега, ако някой оцелее, аз ще бъда мъжът, който се би с Камарис за трона на Набан… и за малко не победих, по дяволите!
Джосуа гледаше Бенигарис и май изобщо не го разбираше. Тиамак не се стърпя да не зададе въпроса.
— Какво искаш да кажеш — „ако някой оцелее“?
Бенигарис го изгледа с презрение.
— То говори. — Той бавно извърна очи към принца. — О, да — продължи той, мъчителното му дишане не скри явното му задоволство, — забравих да ти кажа. Ти получи наградата си, но тя може би няма да ти достави голяма радост, Джосуа.
— За малко не изпитах съжаление към теб, Бенигарис — отвърна принцът. — Но това чувство се стопи.
Той се изправи.
— Чакай! — Бенигарис вдигна окървавената си ръка. — Наистина би трябвало да узнаеш, Джосуа. Остани още малко. Няма да те тормозя дълго.
— Говори.
— Гхантите изпълзяват от тресавищата. Ездачите препускат насам от Езерните земи и крайбрежните градове покрай залива Фиранос. Те прииждат. О, те са много повече, отколкото би могъл да си представиш, Джосуа. — Той се изсмя и от устата му бликна нов кървав фонтан. — И това не е всичко — оживи се Бенигарис. — Има още една причина, за да не искам да бягам от Набан с кораб. Килпите, изглежда, също са пощръклели. Нискийците са обезумели. Та както виждаш, не само си отвоювах заслужена и достойна смърт… но и смърт, за която ти и всички около теб много скоро ще ми завиждате.
— А твоят народ? — попита гневно Джосуа. — Изобщо ли не те е грижа за него? Ако това, което казваш, е вярно, той вече понася огромни мъки.
— Моят народ? — Бенигарис изхриптя. — Вече нямам народ. Аз съм мъртвец, а мъртъвците не се радват на преданост. Пък и той вече е твой народ — твой и на чичо ми.
Джосуа го гледа дълго, после се обърна и се отдалечи. Камарис се опита да го последва, но любопитната тълпа войници и набански граждани моментално се струпа около него и той не успя да си пробие път.
Тиамак остана на колене до падналия херцог — гледаше го как умира. Слънцето почти докосваше хоризонта и над хълма вече се протягаха студени сенки, когато Бенигарис най-после спря да диша.
20. Прикован към колелото
Отначало Саймън си беше помислил, че огромната подземна леярна е нечий опит да пресъздаде Ада. След като се намираше в плен вече почти от две седмици, беше убеден в това.
Тъкмо успяваха да се дотътрят до парцаливите си постели в края на изнурителния работен ден и някой от помощниците на Инч — шепа слуги не чак толкова противни като своя господар, но и не много по-човечни от него — вече ги навикваше да се вдигнат и да започнат следващия. Почти замаяни от изтощение още преди да са започнали работа, Саймън и останалите пленници изгълтваха чашата рядка овесена каша, която вонеше на ръжда, и отново тръгваха към леярната.
Ако пещерата, в която спяха, беше неприятно гореща, огромната пещера на леярната беше същински ад. Задушаващата жега притискаше лицето на Саймън, а очните му ябълки пресъхваха като орехови черупки и кожата му се сбръчкваше и белеше. Всеки следващ ден беше изпълнен с потискащ, умопомрачителен, изгарящ пръстите труд, поносим единствено благодарение на мъжа, който мъкнеше кофата с вода. Но между отделните освежителни глътки изминаваха цели епохи.
Единственият късмет на Саймън беше, че случайно беше срещнал Станхелм, който единствен сред работещите в леярната окаяници беше запазил човечността си. Станхелм показа на новия затворник кътчетата, където можеше да вдъхне малко по-хладен въздух, кои от слугите на Инч да избягва най-усърдно и — най-важното — как да си придава вид, че отдавна работи в леярната. По-възрастният мъж не допускаше, че Саймън има особена причина да остане анонимен и незабележим, но основателно беше убеден, че е по-добре да не привлича вниманието на Инч, затова научи новия затворник какво се очаква от него — което преди всичко беше демонстриране на абсолютно раболепие. Саймън свикна да свежда поглед и да работи енергично и усърдно винаги когато Инч се въртеше наоколо. Освен това върза един парцал на пръста си, за да скрие златния пръстен. Нямаше желание да се лиши от тази скъпоценност, но съзнаваше, че ще е ужасна грешка, ако допусне някой да го зърне.