Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Фрида се върна и им съобщи:
— Бащата на Хайнрих ще ни види веднага, ако отидем там сега. Всичките влязоха в спортната кола на Вернер и се набутаха на предните седалки. — Не разбирам как продължаваш да поддържаш тази кола в движение — отбеляза Фрида, докато тръгваха. — Дори баща ни не може да си осигури бензин за лично ползване.
— Казвам на началника си, че е за служебни нужди — обясни Вернер. Той работеше за един важен генерал. — Но и аз не съм наясно колко време още номерът ми ще може да минава.
Семейство фон Кесел живееха в същото предградие. Вернер Стигна дотам за пет минути. Къщата бе обзаведена с разкош, макар и по-малка от дома на семейство Франк. Хайнрих ги посрещна на вратата и ги въведе във всекидневната стая, пълна с книги в кожени подвързии и украсена със стара дърворезба с изображение на орел.
Фрида го целуна.
— Благодаря ти, че го направи — каза тя. — Вероятно не е било лесно — знам, че не си в особено топли отношения с баща си.
Хайнрих засия от удоволствие.
Майка му поднесе кафе и сладкиш. Жената изглеждаше дружелюбна и несложно устроена. След като ги почерпи, тя си излезе — като прислужница. Влезе Готфрид, бащата на Хайнрих. И той имаше същата гъста остра коса, но неговата бе сива, а не черна.
Хайнрих започна:
— Татко, това са Вернер и Фрида Франк; баща им произведе апаратите Народен приемник. — А, да — произнесе Готфрид. — Срещал съм баща ви в Дворянския клуб. — А това е Карла фон Улрих — мисля, че познаваш и нейния баща. — Работехме заедно в посолството в Лондон — предпазливо каза Готфрид. — Това беше през четиринадесета година. Явно не бе особено доволен да му напомнят за връзката му с един социалдемократ. Той си взе парче сладкиш, непохватно го изтърси на килима, безуспешно опита да вдигне трохите, после се отказа и седна.
Карла се попита — „от какво ли го е страх?“
Хайнрих веднага премина към повода за посещението.
— Татко, смятам, че си чувал за Акелберг.
Карла внимателно наблюдаваше господин фон Кесел-старши. За частица от секундата в израза му се мярна отблясък на нещо, но той бързо възприе поза на безразличие.
— Малко градче в Бавария? — уточни той.
— Там има болница — обясни му Хайнрих. — За хора с умствени увреждания.
— Не мисля, че съм запознат с това.
— Смятаме, че там става нещо странно, и се питахме дали евентуално не знаеш нещо по въпроса.
— Със сигурност не знам. Какво става там?
Вернер се намеси:
— Брат ми почина там от апендицит — официалната версия. Детето на прислужницата на господин фон Улрих е починало по същото време в същата болница от същото заболяване.
— Това е много тъжно — но сигурно е съвпадение?
Карла каза:
— Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Бяха му го отстранили преди две години. — Разбирам защо толкова настоявате да проверите фактите — започна Готфрид. — Работата е изключително неудовлетворителна. Все пак, най-вероятното обяснение изглежда канцеларска грешка.
Вернер отговори:
— Ако е това, бихме искали да разберем.
— Разбира се. Писахте ли до болницата?
Карла отвърна:
— Писах им, за да питам кога прислужницата ми може да посети сина си. Отговор не се получи.
Вернер добави:
— Баща ми се обади в болницата тази сутрин. Главният лекар му затворил слушалката. — Боже мой. Какви отвратителни маниери. Все пак, това не е нещо, което влиза в сферата на дейност на Външното министерство.
Вернер се наклони напред.
— Господин фон Кесел, възможно ли е и двете момчета да са били използвани в таен експеримент, който се е провалил?
Готфрид седна отново.
— Абсолютно невъзможно — отговори той и Карла почувства, че им казва истината. — Такова нещо не се върши.
Звучеше облекчено.
Вернер изглеждаше, все едно въпросите му са се изчерпали, но Карла не бе удовлетворена. Чудеше се защо ли Готфрид е толкова щастлив от уверението, което току-що им е дал. Дали не бе, защото криеше нещо много по-лошо? През ума й мина възможността — толкова ужасяваща, че почти не можеше да си я въобрази.
Готфрид започна: — Е, ако това е всичко… Карла попита:
— Господине, Вие сте напълно уверен, че не са били убити от някаква експериментална терапия, която се е провалила, нали?
— Напълно уверен съм.
— За да знаете със сигурност, че това не е вярно, Вие трябва да имате някакви сведения за онова, което се извършва в Акелберг. — Не е задължително — възрази той, но напрежението в него се вдигна, и тя знаеше, че е попаднала на нещо. — Спомням си един пропаганден плакат на Националсоциалистическата партия — продължи Карла.