Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Славата ми — ако мога да я нарека така — на лечител скоро се разпространи извън малкото ни селище и започнаха да ме викат от все по-далече и по-далече, за да се грижа за болни в изолирани ферми в планината, пръснати на повече от трийсет мили една от друга по труднодостъпния терен. Освен това правех по някое посещение с Иън в Анна Оока, за да навестя Наяуене, и се връщах оттам с кошници и буркани с полезни билки.
Отначало Джейми настояваше той или Иън да идват с мен на по-отдалечените места, но скоро стана очевидно, че не могат да отсъстват. Беше време за първата сеитба, земята беше разорана, царевицата и ечемикът трябваше да се засеят, да не говорим за обичайните задачи в една ферма. Освен конете и мулетата се бяхме сдобили и с малко ято пилета и с един страховит черен глиган, за да задоволим социалните нужди на прасето, и — най-големият лукс — млечна коза, а те трябваше да бъдат хранени, поени и в общи линии удържани да не се избият или да не бъдат изядени от мечките или пантерите.
Така че все по-често тръгвах сама, когато се появеше някой непознат на прага ни и помолеше за лечител или акушерка. Дневникът на Даниел Роулингс се сдоби с нови записи, а в килера се появиха подаръци от шунка и телешки бут, торби със зърно и ябълки, с които пациентите ми се отблагодаряваха. Никога не исках заплащане, но все нещо ми носеха, а тъй като бяхме много бедни, всичко ни беше от полза.
Пациентите ми идваха от много места, повечето не говореха нито английски, нито френски. Бяха или германски лутерани, квакери, шотландци или ирландци, а имаше и голямо селище на Моравските братя от Салем, които говореха на странен диалект на чешки, поне според мен. Обикновено успявах обаче; в повечето случаи някой ми превеждаше, а в най-лошите се разбирах с тях на езика на жестовете. „Къде те боли?“ е въпрос, който всеки може да разбере.
Август 1768 г.
Бях измръзнала до кости. Въпреки че се бях увила добре в наметалото, вятърът го дърпаше от тялото ми и го развяваше като корабно платно. То пърхаше около главата на момчето, което вървеше до мен, и ме накланяше на седлото със силата на вихрушка. Дъждът се промъкваше под гънките с ледени иглички и роклята и фустата ми бяха подгизнали, когато стигнахме до Мюлерс Крийк.
Самата река течеше кипнала. По повърхността ѝ се носеха изкоренени фиданки, камъни и клони. Томи Мюлер се вгледа в нея, свил рамене почти до периферията на провисналата шапка, която беше нахлупил над ушите си. Виждах колебанието във всяка линия на тялото му, затова се наведох и извиках в ухото му.
— Ти стой тук! — изревах, за да надвикам писъка на вятъра.
Той поклати глава, каза нещо, но не го чух. Аз поклатих трескаво глава и посочих към брега; калната почва там се ронеше; виждах как реката отнася буци от черната пръст.
— Стой назад! — извиках.
Той посочи към себе си — после към фермата — и посегна към юздите ми. Явно смяташе, че е твърде опасно, искаше да се върна в къщата, за да изчакаме бурята да премине.
Определено имаше право. От друга страна виждах, че потокът се разширява пред очите ми, разбушувалата се вода ядеше мекия бряг на големи хапки. Ако изчаках още, никой нямаше да може да го прекоси и нямаше да е безопасно още няколко дни. При такива наводнения водата не спадаше цяла седмица, а дъждовната вода от планините се стичаше и подхранваше теченията.
Мисълта да остана цяла седмица в къщата с четири стаи и десетина Мюлеровци обаче бе достатъчна, за да ме изпълни с безразсъдство. Дръпнах юздите от ръката на Томи, завъртях се и конят размята глава под дъжда, после пристъпи внимателно в хлъзгавата кал.
Стигнахме до горната част на брега, където имаше дебел слой сухи листа и се вървеше по-лесно. Обърнах коня, махнах на Томи да се отстрани, наведох се напред като жокей и забих лакти в торбата с ечемик, вързана на седлото пред мен — заплащането за услугите ми.
Промяната на тежестта ми се оказа достатъчна; конят също не искаше да стои тук. Усетих внезапния тласък, когато хълбоците му се напрегнаха и ние полетяхме надолу по склона като шейна. Подскачане и миг на замайващо свободно падане, после силен плясък и аз се озовах до бедрата в ледената вода.