Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Това е друга работа… И вие се съпротивлявахте добре?
— Загубихме трима души, господине.
— Но, надявам се, не сте убили никого, нали?
— Господине, на мястото останаха няколко бунтовници и между тях един, който не беше обикновен човек.
— Кой?
— Някой си Менвил, когото отдавна полицията следи.
— Менвил! — извика Колбер. — Тоя ли, който на улица дьо ла Юшет убил един човек, искащ тлъсто пиле?
— Да, господине, същият.
— И тоя Менвил е викал също така: „Да живее Колбер!“?
— По-силно от другите; като бесен.
Челото на Колбер се помрачи и набръчка отново. Честолюбивото сияние, което осветяваше лицето му, угасна като блясъка на светулките, смачкани в тревата.
— Тогава какво ми разправяте, че починът е идвал от народа? — разочаровано рече интендантът. — Менвил беше мой неприятел и знаеше отлично, че рано или късно ще го обеся. Той беше човек на абата Фуке… Цялата тая работа е скроена от Фуке; особено ако се вземе под внимание, че осъдените бяха негови приятели от детинство.
„Вярно е — помисли си д’Артанян. — Сега всичко ми е ясно. И все пак господин Фуке, каквото и да говорят за него, е благороден човек.“
— Й сигурен ли сте, че тоя Менвил е убит? — запита Колбер офицера.
Тук д’Артанян реши, че сега е моментът да се намеси в разговора, и излезе напред.
— Да, убит е, господине — каза той.
— Ах, вие ли сте, господине? — рече Колбер.
— Лично — отвърна мускетарят безцеремонно. — Струва ми се, че в лицето на Мениил виждахте неприятел, нали?
— Не аз, господине, а кралят — възрази Колбер. „Говедо с говедо! — помисли си д’Артанян. — Седнал си комедии да ми играеш!“
— Е, добре — продължи той, — аз съм много щастлив, че можах да направя такава добра услуга на краля. Ще се наемете ли да кажете това на негово величество, господин интенданте?
— Моля ви, господине, да определите по-точно каква поръчка ми давате и какво трябва да кажа на краля? — отговори Колбер с кисел тон, в който прозвуча враждебност.
— Аз не ви давам никаква поръчка — възрази д’Артанян с невъзмутимо спокойствие, присъщо на подигравачите. — Само мислех, че не ще ви затрудни да съобщите на негово величество, че именно аз, намирайки се случайно на площада Грев, се разправих с господин Менвил и въдворих там реда.
Колбер отвори широко очи и погледна въпросително началника на конвоя.
— Да, вярно е това — потвърди началникът. — Тоя господин беше нашият спасител.
— Защо не казахте веднага, господине, че сте дошли да ми съобщите това? — каза Колбер раздразнено. — Всичко би се обяснило и за вас щеше да бъде по-добре.
— Вие грешите, господин интенданте, аз съвсем не дойдох да ви съобщя това.
— Но това е истински подвиг, господине.
— О — каза мускетарят нехайно, — омръзна ми да повтарям едно и също нещо.
— Тогава на какво дължа честта за посещението ви?
— Много просто: кралят ми поръча да дойда при вас.
— А, значи сте дошли да ми искате пари? — каза Колбер, като си възвърна самоувереността, защото видя, че д’Артанян вади някаква хартия от джоба си.
— Точно така, господине.
— Бъдете тъй добър да почакате, господине, докато началникът на конвоя свърши доклада си.
Д’Артанян му се поклони като палячо, обърна се доста дръзко на токовете си и тръгна нехайно към вратата.
Колбер остана поразен от тая решителност, на която не беше навикнал. Обикновено военните, когато идваха при него, имаха такава нужда от пари, че просто едва стъпваха по пода, проявяваха неизчерпаемо търпение.
Ами ако д’Артанян отиде право при краля? Ами ако му се оплаче за лошия прием или пък му разкаже за подвига си? Заслужаваше си да се помисли за това.
Във всеки случай в дадения момент беше съвсем нежелателно да се раздразнява д’Артанян, безразлично дали е дошъл от името на краля, или по свой собствен почин. Мускетарят беше направил много голяма услуга на краля, и то толкова наскоро, че не можеше да бъде забравена.
Ето защо Колбер реши, че е по-добре да потисне своето високомерие и да върне д’Артанян.
— Как, вие вече ме напускате, господин д’Артанян? — извика Колбер.
Д’Артанян се обърна.
— А защо не? — отвърна той спокойно. — Ние нямаме вече нищо да си казваме, нали?
— Но навярно вие трябва да получите, пари, защото носите платежна заповед?
— Аз? Нищо подобно, драги ми господин Колбер.
— Тогава, господине, вие носите някакъв документ! И както вие нанасяте удари с шпага за краля, когато се налага, така и аз плащам, когато ми се представи документ. Представете ми своя.
— Безполезно е, драги ми, господин Колбер — отвърна д’Артанян, като се наслаждаваше вътрешно на явното му объркване. — На мене ми е платено вече ето по тоя документ.