Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Д’Артанян се изчерви леко.
В похвалите, в самия тон на ласкателя винаги се крие сладка отрова, която понякога действува дори на най-силните хора.
Суперинтендантът извади от едно чекмедже четири фишека монети и ги постави пред д’Артанян.
Гасконецът разви един от тях.
— Злато! — каза той.
— Това ще би обремени по-малко, господине.
— Но тогава тук има двадесет хиляди ливри, господине.
— Без съмнение.
— Но аз трябва да получа само пет.
— Аз искам да ви спестя труда да идвате четири пъти в суперинтенданството.
— Вие ми правите много голяма чест, господине.
— Аз само изпълнявам дълга си, господин кавалер. Надявам се, че няма да запазите лошо чувство към мене заради необмислените думи на брат ми. Той е човек с избухлив, своенравен характер.
— Господине — възрази д’Артанян, — нищо повече не може да ме огорчи от едно ваше извинение.
— Тогава няма да се извинявам повече и ще се задоволя да ви поискам една милост.
— Милост? О, господине!
Фуке извади от пръста си един диамантен пръстен на стойност около хиляда пистола.
— Господине — каза той, — тоя диамант ми е подарен от един приятел от детинство, от човек, на когото направихте голяма услуга.
Гласът му затрепера явно.
— Услуга? — рече мускетарят. — Аз съм направил услуга на един от вашите приятели?
— Да, и вие не сте успели още да забравите за нея, господине, защото сте я направили днес.
— А как се наричаше тоя приятел?
— Господин д’Еймери…
— Единият от осъдените?
— Да, една от жертвите… Е, добре, господин д’Артанян, заради услугата, която сте му направили, моля ви да приемете тоя диамант. Направете го от любов към мене.
— Господине…
— Приемете го, приемете го, моля ви се. Днес съм в траур, по-късно може би ще узнаете всичко. Днес изгубих един приятел; е, добре, опитвам се да намеря Друг.
— Но, господин Фуке…
— Сбогом, господин д’Артанян, сбогом! — извика Фуке със сърце, препълнено със скръб. — Или по-скоро довиждане!
И министърът излезе от кабинета си, като остави д’Артанян с двадесет хиляди ливри и пръстена в ръка.
— Хм! — каза д’Артанян, след като помисли малко. — Тук нищо не може да се разбере!… Пусто да остане, само едно мога да кажа: той е благороден човек! Ще отида сега при господин Колбер… Може би той ще ми обясни нещо.
И излезе.
LXIV
КАКВА ЗНАЧИТЕЛНА РАЗЛИКА НАМЕРИ Д’АРТАНЯН МЕЖДУ ГОСПОДИН ИНТЕНДАНТА И МОНСЕНЬОР СУПЕРИНТЕНДАНТА
Господин Колбер живееше на улица Ньов де Пти Шан, в една къща, която принадлежеше на Ботрю.
Краката на д’Артанян изминаха това разстояние за някакъв си четвърт час.
Целият двор на новия любимец беше пълен с войници и полицаи, дошли да му поднесат поздравленията или извиненията си, според това, дали ще ли хвали, или ще ми се кара. Ласкателството у хората с ниско положение е също такъв инстинкт, както слухът и обонянието у дивите животни. Тия хора, както и началникът им, разбираха отлично, че ще доставят удоволствие на господин Колбер, като му дадат отчет как е фигурирало името му през време на схватката.
Д’Артанян се показа точно в момента, когато началникът на конвоя докладваше на Колбер. Мускетарят застана близо до вратата, зад войниците.
Като отведе Колбер настрана въпреки съпротивата му и набърчването на гъстите му вежди, офицерът говореше:
— Господине, ако вие желаехте наистина народът да извърши сам съд над двамата предатели, трябваше да ни предупредите. При цялото си желание да ви угодим и да не действуваме в разрез с вашите планове, господине, ние не можехме да отстъпим от дадената ни заповед.
— Глупак с глупак! — извика Колбер разярен, тръскайки като грива черната си гъста коса. — Какво ми дрънкате? Значи, според вас, аз съм искал да вдигна бунт? Пиян ли сте, или сте луд?
— Но, господине, викаха: „Да живее Колбер“ възрази началникът на конвоя, силно смутен.
— Шепа заговорници…
— Не, не, целият народ!
— О, наистина ли народът викаше това? — запита Колбер с разведрено лице. — Сигурен ли сте в това, което казвате, господине?
— Виковете бяха толкова силни, че и глухите биха ги чули.
— И наистина викаше народът, истинският народ?
— Разбира се, господине. Точно тоя народ ни и би.
— О, много добре! — рече Колбер, изцяло погълнат от мислите си. — Значи вие предполагате, че гневно народът е искал да изгори осъдените, а?
— О, да, господине.