Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Вечерта мина така. След вечерята д’Артанян се залови да подрежда вещите си; после отиде в конюшнята, където погали коня си и прегледа подковите и краката му; сетне си преброи парите, легна си в леглото, духна лампата и подир пет минути заспа дълбоко, като двадесетгодишен, защото нямаше нито грижи, нито угризения на съвестта.
А при това много събития можеха да го държат буден. Отначало в главата му се роеха най-различни мисли и предположения. Но с това невъзмутимо спокойствие, което допринася повече за щастието и успеха на деловите хора, той отложи за следния ден всички размисли от страх, както си казваше той, да не би тогава да бъде недостатъчно бодър.
Нощта отлетя. Още при първите розови лъчи на зората д’Артанян беше вече на крака. Той сложи куфарчето си под мишница и слезе тихо по стълбата под звуците на равномерното хъркане, което долиташе от всички ъгли на къщата. После, като оседла коня си и затвори вратата на конюшнята и на бакалницата, той се впусна в дългия си път към Бретан.
Д’Артанян имаше пълно основание да освободи вечерта главата си от занимаващите го политически и дипломатически въпроси: сред утринната свежест и нежния здрач на зората той почувствува веднага, че мислите му текат с особена яснота и свобода.
Най-напред той мина край къщата на Фуке и хвърли в пощенската кутия на входа злополучната платежна заповед, която предния ден едва изтръгна от стиснатите пръсти на интенданта.
В плик, адресиран до Фуке, тая заповед не събуди ни най-малко подозрение дори у Планше, който в своята проницателност можеше да съперничи с Калхас или Аполон Питийски.
Д’Артанян върна тоя документ на Фуке, без да се излага сам и като се избавяше веднъж завинаги от укори на собствената си съвест.
Като направи това, той си каза:
„Сега да се нагълтаме с повече утринен въздух, с повече безгрижие и здраве, да оставим да се надиша конят Зефир, който така издува хълбоците си, като че ли се готви да изгълта всичкия въздух, и да бъдем по-изобретателни в бъдещите си планове.
Време е да изработим походен план и, според методите на господин дьо Тюрен, тая светла глава, пълна със забележителни мисли, да направим най-напред преглед на неприятелските пълководци, с които Ще имаме работа.
От тях на първо място стои господин Фуке. Кой е господин Фуке? Той е хубав мъж, силно обичан от жените, благороден човек, много обичан от поетите, умен човек, мразен само от глупаците.
Аз не съм нито жена, нито поет, нито глупак; следователно нито обичам, нито мразя господин суперинтенданта: значи се намирам абсолютно в същото положение, в което се е намирал господин дьо Тюрен преди битката с испанците. Той не ги е мразел, но ги е бил здравата.
Не, не, има по-добър пример, пусто да остане! Аз съм в положението на същия господин дьо Тюрен, когато се намерил срещу принц дьо Конде в Жаржо, Жиен и предградието Сент Антоан. Той не е мразел господин принца, но трябвало да изпълни волята на краля. Господин принцът е очарователен човек, но кралят си е крал. Тюрен въздъхнал дълбоко и помел армията на своя мил братовчед.
Сега какво иска кралят? Това не е моя работа.
Какво иска господин Колбер? О, това е друго нещо. Господин Колбер иска това, което не иска господин Фуке.
Значи какво иска господин Фуке? О, о, това е много важно! Той иска точно това, което иска кралят.“
Като свърши тоя монолог, д’Артанян се засмя високо и замахна с жилавата си пръчка, която изсвири във въздуха. Той беше вече на главния път, като плашеше птиците по плетовете и с удоволствие се вслушваше в дрънкането на златните монети в кожената си кесия. Трябва да признаем, че всеки път, когато изпадаше в такова положение, разнежеността не беше главният му порок.
— Хайде — каза той, — струва ми се, че тая експедиция не е много опасна и че пътуването ми може да се сравни с оная пиеса, която господин Мънк ме заведе да гледам в Лондон и която, мисля, се казваше: „Много шум за нищо“.
LXVI
ПЪТУВАНЕ
Може би за петдесети път от началото на нашата история тоя човек с бронзово сърце и стоманени мускули напускаше дом, приятели и всичко, което имаше, за да търси щастието и смъртта. Досега смъртта отстъпваше пред него, като че ли се плашеше, а щастието, или пък по-скоро богатството, беше сключило едва преди месец истински съюз с него.
Макар че не беше голям философ като Епикур или Сократ, д’Артанян имаше много практичен ум, обогатен с обширен житейски опит. При рядката смелост, дързост и ловкост той беше едновременно и малко мечтателен. В паметта му се бяха запазили няколко цитата от господин дьо Ларошфуко, а в обществото на Атос и Арамис беше заучил между другото много откъси от Сенека и Цицерон.