Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Значи вие дължите на касата петнадесет хиляди ливри — каза той в порив на служебно усърдие.
— В такъв случай ще ми откриете кредит — отвърна д’Артанян с неуловимата си ирония.
— Съвсем не, господине.
— Хайде де! Как така?… Ще вземете обратно от мене тия три златни фишека ли?
— Вие ще ги върнете в моята каса.
— Аз ли? А, господин Колбер, не разчитайте на това.
— Но кралят има нужда от парите си, господине.
— А аз, господине, имам нужда от парите на краля.
— Може би, но вие ще ми върнете тая сума.
— За нищо на света. Винаги съм чувал да разправят, че по отношение на счетоводството, както вие казвате, един добър касиер не връща нищо, но и не взема обратно.
— В такъв случай, господине, ще видим какво ще каже кралят, когато му покажа тая платежна заповед, която доказва, че господин Фуке не само плаща това, което не се полага, но и не задържа документа, по който извършва плащането.
— А, сега разбирам, господин Колбер, защо ми взехте тая хартия! — извика д’Артанян.
В гласа му звучеше заплаха. Колбер не обърна внимание на нея.
— Вие ще видите по-късно ползата от това — каза той, като вдигна ръката, в която беше заповедта.
— О! — извика д’Артанян, като грабна бързо хартията. — Разбирам отлично това, господин Колбер, и няма нужда да чакам.
И я мушна в джоба си.
— Но това е насилие, господине! — викна Колбер.
— Хайде де, заслужава ли да се обръща внимание на държането на един войник? — отговори мускетарят. — Останете със здраве, драги господин Колбер.
И излезе, като се изсмя право в лицето на бъдещия министър.
„Сега тоя човек ще ме боготвори — каза си той. — Много е жалко, че едва ли някога ще се срещна с него.“
LXV
ФИЛОСОФИЯТА НА СЪРЦЕТО И НА УМА
За човек, който е изпадал в по-тежки положения, сблъскването на д’Артанян с Колбер беше само смешно.
Ето защо през целия дълъг път от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар д’Артанян не преставаше да се смее, като си спомняше за разговора с господин интенданта.
Той все още се смееше, когато Планше, също така засмян, се показа на прага на къщата си. Впрочем Планше, откак се завърна патронът му и донесе английските гвинеи, се отдаваше почти непрекъснато на това, което правеше д’Артанян само от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар.
— Ето ви и вас най-после, драги ми господарю — каза той на д’Артанян.
— Да, но не за дълго, приятелю мой — отговори мускетарят. — Ще замина колкото се може по-скоро, тоест ще вечеряме, ще легна, ще спя пет часа и призори ще яхна коня. Какво, дадохте ли порция и половина на коня ми?
— Е, драги ми господарю — възрази Планше, — вие знаете много добре, че конят ви е любимец на цялата къща, че по цял ден момчетата ми го галят и хранят с моята захар, моите лешници и моите бисквити. Питате ме дали е получил порцията си овес? По-добре ме питайте дали няма да се пръсне от ядене.
— Добре, Планше, добре. Тогава минавам на това, което ме засяга. Готова ли е вечерята?
— Готова: горещо печено, бяло вино, раци и пресни череши. Всичко е както трябва, господарю.
— Много си мил, Планше! Хайде да вечеряме, а после ще си легна.
През време на вечерята д’Артанян забеляза, че Планше си търкаше често челото, като че ли искаше да улесни излизането на някаква здраво заседнала в мозъка му мисъл. Той погледна гальовно тоя достоен другар на някогашните си странствувания, чукна си чашата с неговата и каза:
— Хайде, приятелю Планше, ти имаш да ми кажеш нещо и се стесняваш. Пусто да остане, кажи направо какво има?
— Струва ми се — отговори Планше, — че вие се впускате в някаква нова експедиция.
— Не отричам.
— Тогава имате някаква нова идея.
— Възможно е, Планше.
— Пак ли ще се рискува капитал? Аз влагам петдесет хиляди ливри в новото ви предприятие.
Като каза това, Планше си потърка радостно ръцете.
— Само че тук има една спънка, Планше — възрази д’Артанян.
— Каква?
— Идеята за новото предприятие не е моя… не мога да вложа нищо свое.
Тия думи изтръгнаха дълбока въздишка от гърдите на Планше. Сребролюбието е голям изкусител; подобно на сатаната то качва своя човек на планината, за да му покаже всички земни царства, а след това оставя на своята сестра завистта да довърши останалото — тя се залавя да гризе неуморно сърцето на човека. Вкусил от леката печалба, Планше свикна много бързо да отива далеч в желанията си; но въпреки сребролюбието си той имаше добро сърце и боготвореше д’Артанян; затова не можа да се удържи от хиляди съвети, едни от други по-грижовни.
Желаеше силно да долови поне една малка частица от тайната, която заобикаляше новото предприятие на бившия му господар; но всички хитрини, съвети, подмамки и клопки бяха безполезни: д’Артанян оставаше непроницаем.