Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Е, боже мой — рече абатът злобно, както подобава на един духовник, — кажете му, че няма пари, особено за мускетарите.
Но щом абатът изрече тия непредпазливи думи, полуотворената врата се разтвори съвсем и в стаята влезе д’Артанян.
— Е, господин Фуке — каза той, — аз знаех предварително, че нямате пари за мускетарите. Ето защо дойдох не да получа пари, а да получа отказ. Смятам, че го получих; благодаря ви и ви желая всичко най-хубаво. Сега ще отида при господин Колбер.
И излезе, след като се поклони доста небрежно.
— Гурвил, върнете веднага тоя човек! — заповяда Фуке.
Гурвил се подчини и настигна д’Артанян на стълбата.
Като чу стъпки зад себе си, д’Артанян се обърна и видя Гурвил.
— Пусто да остане, Драги господине — каза той, — добри маниери имат вашите господа финансисти! Идвам при господин Фуке да получа сума, определена ми от негово величество, а ме посрещат като просяк, който идва за милостиня, или като крадец, който гледа да докопа нещо.
— Но вие произнесохте името на господин Колбер, драги господин д’Артанян? Казахте, че отивате при господин Колбер?
— Разбира се, че отивам там, ако не за друго, поне да получа удовлетворение за действията на хората, които искат да изгорят чужди къщи, като викат: „Да живее Колбер!“ Гурвил наостри уши.
— Охо! — каза той. — Вие загатвате за това, което се случи на площада Грев?
— Да, разбира се.
— Но нима тия събития засегнаха с нещо интересите ви?
— Как? Господин Колбер превръща къщата ми в клада и това не засяга интересите ми, така ли?
— Значи вашата къща… вашата къща искаха да изгорят?
— Да, дявол да го вземе!
— Значи вие сте собственик на пивницата „Образът на света Богородица“?
— От една седмица.
— И вие сте храбрият капитан, който със славната си шпага е разпръснал размирниците, искащи да изгорят осъдените?
— Драги господин Гурвил, поставете се на мое място: аз съм военен и в същото време собственик. Като военен, аз трябваше да изпълня заповедите на краля. Като собственик, интересът ми диктуваше да не изгорят къщата ми. Аз изпълних едновременно двете задължения, към краля и към имота си, като предадох господа Лиодо и д’Еймери в ръцете на войниците.
— Значи вие изхвърлихте един човек от прозореца?
— Аз лично — отвърна д’Артанян скромно.
— И убихте Менвил?
— Имах това нещастие — рече мускетарят и се поклони, като човек, когото поздравяват.
— Най-после вие бяхте причина осъдените да бъдат обесени?
— Да, господине, вместо да бъдат изгорени. И се гордея с това. Аз избавих тия нещастници от ужасни мъчения. Разбирате ли, драги господин Гурвил, искаха да ги изгорят живи! Това надминава всяко въображение.
— Няма да ви задържам повече, драги господни д’Артанян — каза Гурвил, като желаеше да избави министъра от среща с човека, нанесъл му такъв тежък удар.
— Не, не — намеси се Фуке, който през цялото време стоеше зад вратата на предната стая и беше чул Целия тоя разговор. — Напротив, моля ви да влезете, господин д’Артанян.
Д’Артанян изтри от дръжката на шпагата си последната кървава следа, изплъзнала се от вниманието му, и се върна.
Тук се намери очи в очи с трима души, лицата на които имаха най-различни изрази: у абата лицето изразяваше гняв, у Гурвил — смайване, у Фуке — обезсърчение.
— Извинете, господин министре — заговори д’Артанян, — но времето ми е скъпо. Трябва да отида в интендантството, за да се обясня с господин Колбер и да получа следващите ми се пари.
— Но вие можете да ги получите тук, господине — каза Фуке.
Д’Артанян погледна учудено суперинтенданта.
— Вие получихте тук необмислен отговор, господине, аз го чух — продължи министърът. — А при това човек с вашите заслуги би трябвало да бъде познат на всички.
Д’Артанян се поклони.
— Имате ли платежна заповед? — попита Фуке.
— Да, господине.
— Аз сам ще ви дам парите. Елате.
Той направи знак на Гурвил и на абата да останат в същата стая, заведе д’Артанян в кабинета си и запита:
— Колко трябва да получите, господине?
— Нещо като пет хиляди ливри, монсеньор.
— Това е навярно неизплатена заплата?
— Не, заплата за следното тримесечие.
— Пет хиляди ливри за тримесечие? — каза Фуке, като впери внимателен поглед в мускетаря. — Следователно кралят ви е определил двадесет хиляди ливри годишно?
— Да, монсеньор, двадесет хиляди ливри. Вие намирате, че това е прекалено много?
— Аз ли? — извика Фуке с горчива усмивка. — Ако аз умеех да разпознавам хората, ако вместо лекомислие и непоследователност аз притежавах благоразумие и предпазливост, с една дума, ако умеех като някои хора да уреждам живота си, вие бихте получили не двадесет хиляди, а сто хиляди ливри годишно и бихте служили не на краля, а на мене!