Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
През първите тридесет и пет години от живота си нашият гасконец беше гледал на презрението към богатството като на догма и дълго време го смяташе за първа точка от кодекса на храбростта.
— Точка първа — казваше той:
„Храбър си, защото нямаш нищо;
а нямаш нищо, защото презираш богатството.“
Въз основа на тоя принцип, управлявал, както казахме, първите тридесет и пет години от живота му, д’Артанян трябваше да се запита сега, когато забогатя, дали е останал също тъй храбър, като по-преди.
За всеки друг произшествието на площада Грев можеше да послужи за отговор. Много хора биха задоволили съвестта си с това; но д’Артанян беше достатъчно храбър, за да се запита искрено и чистосърдечно дали беше храбър.
Отначало реши:
„Струва ми се, че работих с шпагата достатъчно ловко и добросъвестно, за да бъда уверен в храбростта си“.
Но веднага си възрази:
„Стой, капитане, това не е отговор! Ти беше храбър, защото заплашваха да изгорят къщата ти; деветдесет и девет на сто и дори деветстотин деветдесет и девет на хиляда беше сигурно, че ако господа бунтовниците не бяха имали тая злополучна идея, планът им щеше да успее или най-малкото ти нямаше да се противопоставиш на него.
Сега какви опасности могат да ме заплашват в Бретан? Там нямам къща, която биха могли да изгорят, нямам и съкровища, които биха могли да откраднат.
Но не! Аз имам кожата си: тая скъпоценна кожа на господин д’Артанян струва колкото всички къщи и всички съкровища на света; аз държа на нея най-много, защото служи за обвивка на тяло, което притежава пламенно сърце, много доволно, че бие и следователно, че живее.
Значи аз желая да живея, право да си кажа, животът ми стана много по-добър, много по-пълен, откак забогатях. Кой ли казваше, че парите разваляли живота? Нищо подобно, кълна се в честта си! Напротив, струва ми се, че сега поглъщам двойно повече въздух и слънчева топлина, отколкото по-рано. Пусто да остане! Какво би станало с мене, ако удвоя богатството си и ако вместо тая жилава пръчка стисна в ръката си маршалски жезъл? Тогава не зная дали ще ми стигнат всичкият въздух и всичката слънчева топлина!
А нима това е толкова неосъществимо? Нима кралят не би могъл да ме направи херцог или маршал, както баща му, Луи XIII, направи херцог и главнокомандуващ Албер дьо Люин? Нима не съм толкова храбър и не съм по-умен от тоя глупак дьо Витри?
А, точно умът ще ми попречи да се издигна!
Но за щастие, ако на тоя свят има справедливост, съдбата трябва да ме възнагради за всичко това, което направих за Ана Австрийска, и за всичко това, което тя не направи за мене.
И така сега съм добре с един крал, и то крал, който като че ли иска да царува истински.
Поддържай го, господи, на тоя славен път! Ами ако той иска да царува, ще има нужда от мене, а ако има нужда от мене, ще трябва да ми даде това, което ми е обещал. Топлина и светлина. Значи сега, както и попреди, аз вървя от нищо към всичко. Само че днешното нищо някога беше всичко. Там е цялата разлика.
А сега да се заловим със сърцето, за което говорих преди малко. Но всъщност имам ли сърце?“
И гасконецът сложи ръка на гърдите си, като че ли наистина търсеше мястото на сърцето.
„Ах, нещастнико! — промърмори той с горчива усмивка. — Ах, клетнико! Ти си въобрази за миг, че нямаш сърце? Напразно, негодни царедворецо, ти имаш сърце — и то много непокорно.
То говори в полза на господин Фуке.
А какво е господин Фуке по отношение на краля? Заговорник, истински заговорник, който дори не си прави труда да скрие от тебе, че заговорничи; значи какво оръжие би ти дал срещу себе си, ако неговата любезност и неговият ум не биха послужили за ножница на това оръжие!
Бунт с оръжие в ръка!… Защото най-сетне господин Фуке прави бунт с оръжие в ръка.
И така, докато кралят подозира смътно господин Фуке в глухо бунтуване, аз зная, аз мога да докажа, че господин Фуке е виновен да се пролее кръвта на кралски поданици.
Да, аз зная всичко това и мълча. А достойното за съжаление сърце иска още нещо за добрата постъпка на господин Фуке, за аванса от петнадесет хиляди ливри, за диаманта от хиляда пистола, за усмивката, в която имаше толкова горчивина, колкото и благосклонност. Той иска да му спася живота и аз ще го спася.
А сега, надявам се — продължи да разсъждава мускетарят, — глупавото сърце ще млъкне и ще сметне, че се е издължило на господин Фуке.
И така, сега кралят е моето слънце и тъй като сърцето ми се е издължило на господин Фуке, тежко и горко на онзи, който се осмели да застане пред това слънце! Напред за негово величество Луи XIV, напред!“