Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Аз не ви отказах, господине, а ви помолих само да почакате. И така, вие казвате, че господин Фуке ви е платил вашите пет хиляди ливри, нали?

— Да, но това бихте направили и вие… Той направи за мене нещо повече, драги господин Колбер.

— Какво именно?

— Брои ми учтиво цялата заплата, като каза, че касата му е винаги пълна за краля.

— Цялата заплата?! Господин Фуке ви е дал двадесет хиляди ливри вместо пет хиляди?

— Да, господине. — А защо?

— За да ми спести три посещения на касата при суперинтендантството. И така, в джоба ми лежат двадесет хиляди ливри. — съвсем новички златни монети. Както виждате, съвсем нямам нужда от вас и дойдох тука само за форма.

С тия думи д’Артанян се потупа по джобовете, като се засмя и откри при това тридесет и два великолепни зъба, на чиято белота би могъл да завиди дори един младеж; тия зъби сякаш казваха: „Дайте ни тридесет и два малки колберовци и ние ще ги изядем с удоволствие“.

Понякога змията е също тъй смела като лъва, соколът е също храбър като орела и изобщо няма нито едно животно, дори от най-страхливите, което да не прояви смелост, когато става дума за защита. Затова и Колбер не се уплаши от тридесет и двата зъба на д’Артанян; той взе суров вид и каза внезапно:

— Господине, имайте предвид, че господин суперинтендантът не е имал право да направи това, което е направил.

— Защо? — попита д’Артанян.

— Защото вашата платежна заповед… Ще бъдете ли тъй любезен да ми покажете вашата заповед?

— На драго сърце. Ето я.

Колбер грабна хартията с бързина, която възбуди в мускетаря неволно безпокойство и известно съжаление, задето я е дал.

— Ето виждате, господине — продължи Колбер, — кралската заповед гласи: „При предявяването на настоящето да се плати на господин д’Артанян сумата пет хиляди ливри, представляваща четвърт от заплатата, която му определям“.

— Наистина, така е написано — каза д’Артанян с привидно спокойствие.

— Е, добре, кралят е сметнал за необходимо да ви даде само пет хиляди ливри. Защо са ви дали повече?

— Защото са имали повече и защото са искали да ми дадат повече; това не засяга никого.

— Съвсем естествено е, че не разбирате от счетоводство — каза Колбер със съзнание за собственото си превъзходство. — Но кажете, господине, когато имате да плащате хиляда ливри, какво правите?

— Никога не ми се е случвало да плащам хиляда ливри — възрази д’Артанян.

— Все пак — извика Колбер раздразнен, — все пак ако имахте такова плащане, вие няма да плащате повече от това, което дължите.

— Това доказва само едно: вие плащате по един начин, а господин Фуке по друг — забеляза д’Артанян.

— Моят е правилен, господине.

— Не отричам.

— И вие сте получили това, което не ви се е полагало.

От очите на д’Артанян изскочи светкавица.

— Вие искате да кажете, господин Колбер, че съм получил предварително това, което е трябвало да получа после? И че като получа това, което не ми се е полагало, аз бих извършил кражба.

Колбер не отговори на това.