Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
От тоя момент работата тръгна много бързо. Палачът бързаше да свърши смъртната присъда; без да се грижи много за формалностите, той изпрати за една минута двамата нещастници на оня свят.
В това време всички заобиколиха д’Артанян и започнаха да го поздравяват. Той изтри потта от челото си, кръвта от шпагата си и вдигна рамене, като видя как Менвил се гърчи в последните конвулсии на агонията. И докато Раул отвръщаше очи от тежката гледка, д’Артанян посочи на мускетарите си бесилките с осъдените и каза:
— Горките! Надявам се, че умряха, като ме благославяха, задето ги спасих от изгаряне.
Тия думи долетяха до Менвил в момента, когато щеше да изпусне последната си въздишка. Мрачна и иронична усмивка се плъзна по устните му. Той поиска да каже нещо, но усилието, което направи, сложи край на живота му. Той издъхна.
— О, ужасно е всичко това! — промърмори Раул. — Да се махнем от тука, господин кавалере!
— Не си ли ранен? — попита д’Артанян.
— Не, благодаря.
— Е, юнак си, пусто да остане! Имаш главата на баща си и ръката на Портос. А, ако Портос беше тук, щеше да има на какво да се порадва!… — И каза като че ли на себе си: — Де ли се е дянал тоя храбър Портос?
— Да вървим, кавалере, да вървим! — настоя Раул.
— Една минутка, приятелю мой. Само ще взема моите тридесет и седем пистола и половина и съм на твое разположение… Къщата е наистина доходна — прибави той, като се връщаше от „Образът на света Богородица“, — но бих предпочел да имам по-малко Доходна в друг квартал.
LXIII
КАК ДИАМАНТЪТ НА ГОСПОДИН ДЕ Й МЕРИ МИНА В РЪЦЕТЕ НА Д’АРТАНЯН
Докато на площада Грев се разиграваше тая шумна и кървава сцена, няколко заговорници се събраха зад вратичката, която водеше от двора на пивницата в съседната градина. Като скриха шпагите в ножниците си, те помогнаха на един от тях да се качи на чакащия в градината оседлан кон и като ято подплашени птици се разлетяха във всички посоки: едни се прекачиха през оградата, а други се измъкнаха през вратите.
Качилият се на коня заби с такава сила шпорите в слабините му, че животното едва не прескочи през стената. Конникът мий а подобно на светкавица през площада Бодоайе и редица улици, като събаряше и газеше срещнатите. След десет минути той пристигна пред вратите на супер интендантството по-задъхан от коня си.
Като чу тропота на конските копита по павираната улица, абатът Фуке се показа на един прозорец, издаде се навън и попита, преди още конникът да скочи на земята:
— Е, какво, Даиикан?
— Всичко е свършено — отговори конникът.
— Свършено! — извика абатът. — Значи са спасени?
— Не, господине. Обесени са.
— Обесени! — повтори абатът и побледня. Внезапно се отвори една странична врата и в стаята влезе Фуке с бледо, разстроено лице и полуотворени устни, от които се беше изтръгнал вик на болка и гняв. Той се спря на прага, като слушаше разговора, който се водеше през прозореца.
— Негодници! — извика абатът. — Значи вие не сте се били?
— Бихме се като лъвове.
— По-точно като страхливци.
— Господине!
— Сто бойци с шпага в ръка се равняват на десет хиляди войници, нападнати ненадейно. Де е Меевил, тоя самохвалко, тоя хвалипръцко, който трябваше да победи или да умре?
— Е, господине, той удържа думата си. Умря.
— Умря ли? Кой го уби?
— Един демон в човешки образ, един великан с десет огнени мечове в ръцете, един бесен човек, който за една минута угаси огъня, потуши бунта и изкара сто мускетари изпод земята на площада Грев.
Фуке вдигна покритото си с пот чело.
— О, Лиодо и д’Еймери! — промърмори той. — Мъртви, мъртви, мъртви! А аз съм обезчестен!
Абатът се обърна, видя брат си смазан, мъртвоблед и каза:
— Хайде, хайде, това е удар на съдбата, господине! Не трябва толкова да се тюхкаме. Щом не стана така, както искахме, значи бог…
— Млъкнете, абате, млъкнете! — завика Фуке. — Вашите оправдания са богохулство… Заповядайте по-добре на тоя човек да се качи горе и да разкаже подробностите на това ужасно събитие.
— Но, брате мой….
— Подчинете се, господине!
Абатът направи знак на конника и след половин минута по стълбата се чуха стъпките му.
В същото време зад Фуке се показа Гурвил, като ангел пазител на суперинтенданта; сложил пръст на устните си, той се мъчеше да го задържи от прекалено бурна проява на отчаянието.
Министърът си възвърна спокойствието, доколкото позволяваха човешките сили на едно сърце, полуразбито от скръб.
Даиикан влезе в стаята.
— Докладвайте — му каза Гурвил.