Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — попитах аз и се пресегнах.
Слугата поклати глава и каза:
— Извинете, господине, но не е за вас. За господин Грейклок е.
Дженъс се намръщи, взе съобщението и благодари разсеяно, но щом прочете бележката, се усмихна.
— От кого е? — попитах аз.
Дженъс размаха победоносно хартийката.
— От принц Равелайн! — извика той. — Иска веднага да отида при него! — Той скочи и ме притисна до себе си. — Най-после! Един от способните хора, за които споменах. Сега вече ще става, каквото ще става.
Сбогува се набързо и изскочи навън, като подхвърли през рамо, че щял да ми разкаже всичко, когато свършат. Седях навъсен и го наблюдавах как излезе от вратата и се затича през просторната ливада към гондолата си — беше завързана на кея пред двореца. Мрачното ми настроение беше примесено със завист, както и с подозрение относно намеренията на Равелайн. Не виждах вече нищо смешно в безкрайния рефрен: „Ако видя царя… ако… ако…“
Изведнъж видях лодката на Дженъс да се разминава с друга лодка. Тя се плъзна гладко към кея, който приятелят ми току-що беше напуснал. От двете й страни имаше царски гербове. Когато спря, от нея изскочи един човек, без дори да дочака да я завържат за кнехта. Наведох се над парапета, горящ от желание да го видя по-добре. Беше дребен човечец, съвсем незабележителен, но за мен бе най-важната личност на света. Беше Биймас, дошъл да ме заведе при царя.
Заведоха ме направо в личния кабинет на царя. Умът ми беше зает с бързо съставяни и също толкова бързо отхвърляни речи, така че не обърнах голямо внимание на богато украсените коридори. Продължителното чакане, съчетано с неизвестността, беше превърнало предишните ми планове в объркване. Дори не обърнах внимание на огромната врата, през която спряхме, както и на отсъствието на охрана. Вратата бе само една пречка и аз вдигнах ръка, за да я отворя. Но шепотът на Биймас спря самонадеяната ми ръка. Дребосъкът сложи пръст на устните си, за да ми даде знак да мълча, после долепи ръка до ухото си и се наведе да чуе какво става вътре. До слуха ми достигна чудна мелодия. Звуците бяха слаби, но мелодията се чуваше доста ясно, долових и откъслечни разговори. Биймас направи знак да го следвам и тръгнахме по някакъв дълъг тесен коридор, обикалящ около стаите на царя. Стигнахме до една малка врата, влязохме и се оказахме в преддверие, закрито със завеси. Сега музиката се чуваше по-силно, по-прекрасна отпреди. Биймас разтвори завесата и ме въведе. Стаята беше затъмнена, но успях да видя пред мен една могъща фигура — можеше да бъде само царят. Беше седнал, с гръб към мен, но не можеше да има никаква грешка — главата, отпусната на силната ръка, беше негова. Биймас ме бутна напред и аз се препънах в стола до Домас. Царят, изглежда, не забеляза нито това, нито последвалото изскърцване на стола, шумоленето на бродираната възглавница, когато седнах до него. Сянката на Биймас пребягна зад нас и зае свободното място от лявата страна на царя. Мълчаливото присъствие на Домас ме притесняваше, но после видях, че е затворил очи в тих размисъл, а лицето му е озарено от лека доволна усмивка. Музиката прогони напрежението ми и аз се обърнах, за да чувам по-добре и да видя кой свири толкова прекрасно.
Най-напред видях сянката й — огромна върху надиплената завеса зад нея. Беше обърната настрани, с вдигнати ръце, в класическата стойка на флейтист. Ръцете бяха дълги и стройни, китките грациозно извити, пръстите умело танцуваха върху флейтата. Гладкото чело се наведе и видях трепването на миглите и как горната устна се свива като целувка, преди да докосне инструмента. После погледнах надолу и видях чаровната музикантка — съвсем дребничка, седнала на един осветен подиум. Беше облечена в семпла бяла роба, превързана със златен шал. Ръцете й бяха голи до раменете, тесен полукръгъл отвор бе изразен около стройната й шия. Чертите на лицето й бяха ясно очертани, сякаш издялани от длетото на скулптор, но и завършени, сякаш скулпторът беше посветил остатъка от живота си в полиране своята творба. Косата й беше тъмна в полумрака, но когато флейтистката се размърда, за да подхване друга мелодия, видях блясъка на къдрици, червени като моята коса.
Чух как царят шепне:
— Не е ли прекрасна?
Шепотът му сякаш отразяваше собствените ми мисли, но очите на Домас все още бяха затворени. Въпросът му беше насочен към духовното и се отнасяше до музиката, не до изпълнителката. Облегнах се, за да се отдам по-пълно на музиката. От изкуствата винаги най-много съм обичал нея, но тази тук беше такава, че превръщаше младежкото увлечение в зряла любов. Флейтистката засвири чудна мелодия и сякаш силен порив на вятъра ме отнесе надалеч. Бях като на кораб в небето и надничах, надвесен над перилата, за да видя чудесата, пред които всичко друго бледнееше. Никога не се бях чувствал толкова свободен; облъхваше ме свеж ветрец и ми искаше да остана на този кораб вечно.