Далечно царство

— Какво е това? — попитах аз и се пресегнах.

Слугата поклати глава и каза:

— Извинете, господине, но не е за вас. За господин Грейклок е.

Дженъс се намръщи, взе съобщението и благодари разсеяно, но щом прочете бележката, се усмихна.

— От кого е? — попитах аз.

Дженъс размаха победоносно хартийката.

— От принц Равелайн! — извика той. — Иска веднага да отида при него! — Той скочи и ме притисна до себе си. — Най-после! Един от способните хора, за които споменах. Сега вече ще става, каквото ще става.

Сбогува се набързо и изскочи навън, като подхвърли през рамо, че щял да ми разкаже всичко, когато свършат. Седях навъсен и го наблюдавах как излезе от вратата и се затича през просторната ливада към гондолата си — беше завързана на кея пред двореца. Мрачното ми настроение беше примесено със завист, както и с подозрение относно намеренията на Равелайн. Не виждах вече нищо смешно в безкрайния рефрен: „Ако видя царя… ако… ако…“

Изведнъж видях лодката на Дженъс да се разминава с друга лодка. Тя се плъзна гладко към кея, който приятелят ми току-що беше напуснал. От двете й страни имаше царски гербове. Когато спря, от нея изскочи един човек, без дори да дочака да я завържат за кнехта. Наведох се над парапета, горящ от желание да го видя по-добре. Беше дребен човечец, съвсем незабележителен, но за мен бе най-важната личност на света. Беше Биймас, дошъл да ме заведе при царя.

Заведоха ме направо в личния кабинет на царя. Умът ми беше зает с бързо съставяни и също толкова бързо отхвърляни речи, така че не обърнах голямо внимание на богато украсените коридори. Продължителното чакане, съчетано с неизвестността, беше превърнало предишните ми планове в объркване. Дори не обърнах внимание на огромната врата, през която спряхме, както и на отсъствието на охрана. Вратата бе само една пречка и аз вдигнах ръка, за да я отворя. Но шепотът на Биймас спря самонадеяната ми ръка. Дребосъкът сложи пръст на устните си, за да ми даде знак да мълча, после долепи ръка до ухото си и се наведе да чуе какво става вътре. До слуха ми достигна чудна мелодия. Звуците бяха слаби, но мелодията се чуваше доста ясно, долових и откъслечни разговори. Биймас направи знак да го следвам и тръгнахме по някакъв дълъг тесен коридор, обикалящ около стаите на царя. Стигнахме до една малка врата, влязохме и се оказахме в преддверие, закрито със завеси. Сега музиката се чуваше по-силно, по-прекрасна отпреди. Биймас разтвори завесата и ме въведе. Стаята беше затъмнена, но успях да видя пред мен една могъща фигура — можеше да бъде само царят. Беше седнал, с гръб към мен, но не можеше да има никаква грешка — главата, отпусната на силната ръка, беше негова. Биймас ме бутна напред и аз се препънах в стола до Домас. Царят, изглежда, не забеляза нито това, нито последвалото изскърцване на стола, шумоленето на бродираната възглавница, когато седнах до него. Сянката на Биймас пребягна зад нас и зае свободното място от лявата страна на царя. Мълчаливото присъствие на Домас ме притесняваше, но после видях, че е затворил очи в тих размисъл, а лицето му е озарено от лека доволна усмивка. Музиката прогони напрежението ми и аз се обърнах, за да чувам по-добре и да видя кой свири толкова прекрасно.