Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— После разпери широко ръце. — Мно-го по-дълго. Широкото му лице бързо се обърна към мен. — Тогава ще ти отговоря.
С това нашата аудиенция свърши.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
ПЪРВИЯТ ВОАЛ ПАДА
Царското обещание не е като на другите хора. Когато аз давам дума, тя има силата на договор; ако не е така, само глупак би могъл да върти търговия с мен. Но един цар може да се откаже от думата си, когато пожелае, без да изпитва никакви угризения. Да си цар е нещо по-различно: не си длъжен да даваш никакви обещания; ако обещаеш нещо на някого, ще се намерят много други, които ще се мъчат да спечелят царското ти благоволение.
Три седмици след като цар Домас бе обещал, че ще се срещнем, още ни разяждаха съмнения, че не ще заслужим неговото внимание. Не бях чул от Биймас за „времето“, обещано от царя, а от двореца нямаше никакъв отговор на многото ми запитвания. Разтревожен беше и Дженъс, защото той пък имаше обещанието на „по-малко величествения“ принц и неговите също толкова многобройни запитвания към Равелайн оставаха без отговор. Като капак на всичките беди на Дженъс принц Равелайн не беше направил нищо освен първия си жест, докато Домас беше изпълнил поне част от обещаното. За нашите хора се полагаха добри грижи; те се радваха на приятен живот в една голяма къща близко до пристанището, където имаше много заведения и любезни жени, които да ги развличат. Двамата с Дженъс бяхме настанени в много по-луксозни резиденции и ни се предлагаха всички земни удоволствия и наслади. Но богатото и очарователно настояще беше стъпило на рушащия се ръб на бъдещето и всяка секунда чакане за нас се превръщаше в мъчение.
— Почти желая Равелайн да не се беше намесвал, — сподели един ден Дженъс. — След като принцът е казал, че ще бъда негов ученик, никой с истински знания не би дръзнал да стори нещо повече, освен да ми каже добро утро.
Недоверието ми към Равелайн ме накара да се зарадвам на чутото, но приятелството ни ме подтикна към съчувствие.
— И двамата царствени домакини се оказаха недостижими като онази планина — казах аз и посочих свещения връх, който украсяваше изгледа от моя балкон. Всъщност в двореца ми имаше много други балкони, но този ми бе станал любим заради гледката на голямата синя Свещена планина. — Непрекъснато си повтарям да бъда търпелив — продължих аз, — но когато търпението е единствената алтернатива, ползата от такива напомняния е малка.
Дженъс подръпна брадата си и се засмя.
— Ти си добър приятел, Амалрик — каза той. — Но аз също съм твой добър приятел. Ето защо разбирам, че точно сега ти прикриваш истинските си чувства.
Вдигнах рамене и също се засмях. Казах му лошото си мнение за принца и той го отхвърли като чисто предположение, както си и беше.
— Когато говоря с царя — казах аз, — няма да забравя да помоля за… примерно… по-усърден учител.
— Ако изобщо говориш с царя — каза Дженъс и смехът му секна.
Въздъхнах вече развълнувано.
— Да… ако! Мразя тази дума. Винаги, когато мисля за нещо, изскача едно ако, което да ме препъне. Ако видя царя. И ако той пожелае да ме изслуша. И ако прояви благоразположение към моите предложения. И ако… и ако…
— Разбирам какво искаш да кажеш — отговори Дженъс сухо. — Дори прекалено добре. Тази дума ще ме преследва в сънищата… ако някога отново мога да заспя.
Засмяхме се и тревогата ни намаля. Облегнах се на меките, бродирани със злато възглавници и отново се загледах към Свещената планина. Мислех си за олтарите, споменати веднъж от Юториан, и за церемониите, провеждани някога там от древните в чест на първожреца след като Злокобният вестител е получавал дължимото си. За момент си представих пушека над жертвената плоча, представих си как вятърът го отнася. „На изток“ — беше казал Юториан.
— Защо на изток? — промърморих аз.
— Какво „на изток“? — попита Дженъс.
— Нищо — отговорих малко смутен. — Нали знаеш, че безделието подхранва глупостта.
Дженъс също си мислеше за свои неща. После махна към спокойната красива река.
— Те се мислят за висша раса — каза той — и за доказателство ни показват големи чудеса, като например тази укротена река.
— За мен това наистина е чудо — казах аз.
— Чудо е само мащабът — изсумтя Дженъс. — Принципът е прост като фасул. Ние често успокояваме малки площи около собствените ни кораби, когато условията го изискват, и също така пускаме ветрове от торби, които купуваме на пазарите, за да издуват платната ни. Вярно, малки ветрове, но няма принципна разлика между логиката, използувана за тях, и онова, което сигурно правят тук, за да карат времето да се промени според нуждите им.