Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Мат трепна от особено грубия бод на иглата и протегна ръка да опипа с пръсти увития плат. Май щеше да е по-добре да диша през носа. Странно се държаха тези дупки в собствената му памет; спомняше си как се играе на „Змии и лисици“, но не помнеше да е играл някога.
— Много хубава коруба от костенурка, Олвер. И аз си имах навремето. Само че от зелена костенурка. — Посегна за кесията си и измъкна две златни кайриенски крони. — Добави тия в кесията си, Олвер. На един мъж винаги му трябва малко злато в джоба.
Олвер започна да прибира вещите си в торбата.
— Аз не прося, лорд Мат. Сам мога да си заработя вечерята. Не съм просяк.
— Не съм казал, че си. — Мат бързо затърси някакъв повод да плати на момчето двете крони. — Аз… трябва ми някой, който да ми носи съобщенията. Не мога да помоля някой от Бандата — всички са много заети с войниклъка. Разбира се, ще трябва да се грижиш сам за коня си. Не мога да кажа на някой друг да го прави вместо теб.
— Ще си имам мой собствен кон? — възкликна невярващо момчето.
— Как иначе. И още нещо. Казвам се Мат. Ако още веднъж ме наречеш лорд Мат, ще ти вържа носа на фльонга. — След което изрева и подскочи. — Да те изгори дано, Нерим, това е крак, да му се не види, не говежди бут!
— Щом милорд казва — измърмори Нерим, — значи кракът на милорд не е говежди бут. Благодаря ви, милорд, че ме уведомихте.
Олвер заопипва колебливо носа си, сякаш обмисляше дали наистина може да се завърже на фльонга.
Мат отново се отпусна със стон. Сега се беше нагърбил и с грижите за едно хлапе, без при това да му направи никаква услуга — не и ако се окажеше наблизо следващия път, когато Отстъпниците се опитат да понамалят броя на тавирен по света. Ако питаха него, той смяташе да стои настрана от белята и по-надалечко от опасността, докато не остане ни един Отстъпник.
Глава 23
Да разбереш едно послание
Когато пристъпи в стаята, Грендал успя да не зяпне от изненада, но все пак роклята й от стрейд за миг придоби мъртвешки черен цвят, преди да успее да се овладее и да й възвърне мъгливото синьо. Самаил се беше потрудил да накара всекиго да се усъмни, че това помещение се намира във Великия дом на Съвета в Иллиан. Макар че, от друга страна, щеше много да я изненада, ако някой друг освен него можеше да проникне неканен толкова навътре в покоите на „лорд Бренд“.
Въздухът беше приятно прохладен — в единия ъгъл се издигаше кухият цилиндър на обменителя. Светещите кълба, ярки и стабилни, стояха малко непривично върху тежките златни свещници, но пък излъчваха много по-добро осветление от разните свещи и лоени светилници. На камината бе поставена малка музикална кутийка, извличаща от паметта си тихите жилки на звукоскулптурата, най-вероятно нечувани извън тази стая от над три хиляди години. А по стените имаше картини.
Тя спря пред „Темпо на безкрайността“ на Церан Тол. Не беше копие.
— Човек би си помислил, че си плячкосал цял музей, Самаил. — Трудно беше да прикрие завистта в гласа си и когато забеляза тънката усмивка на лицето му, разбра, че не е успяла.
Той напълни с вино два бокала в сребърен обков и й подаде единия.
— Само стазис-кутия. — Усмивката му изопна ужасния белег, прорязващ лицето му, и той закрачи сияещ из стаята, галейки с особена нежност с очи таблото зара, излъчващо във въздуха полето си от неподвижно прозрачни кутии: винаги бе имал предпочитание към по-буйните игри. Разбира се, таблото зара означаваше, че стазис-кутията е заредена от някой, който е следвал Великия властелин: притежанието на една единствена игра с човешки произход водеше в най-добрия случай до затвор. Какво ли още беше намерил?
Тя приглади гънките на роклята си с отрупаните си с пръстени ръце.
— И аз намерих една, но освен този стрейт се оказа, че съдържа възможно най-неприятната колекция от безполезни боклуци. — В края на краищата, след като я беше поканил тук и й бе дал да види това, беше време да си споделят някои тайни. Малки тайни.
— Колко жалко за теб. — И пак тази усмивка. Той, изглежда, наистина беше намерил нещо повече от играчки. — От друга страна — продължи той, — помисли си колко ужасно щеше да е, ако отвориш кутия и извадиш от нея гнездо на кафар или някоя джумара, или нещо друго от създанийцата на Агинор. Знаеш ли, че из Погибелта бродят джумара? Съвсем отрасли, въпреки че вече не могат да се трансформират. Наричат ги „Червеите“. — Това така го разсмя, че той се разтресе.