Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Мат? — извика Талманес горе по склона; изглеждаше пиян.
Мат остана неподвижен и безмълвен; може би Талманес щеше да се махне, ако решеше, че е заспал. Айлците сякаш се стопиха, но той беше сигурен, че просто са залегнали.
Ботушите на Талманес заскърцаха по-наблизо.
— Имам малко ракия, Мат. Мисля, че трябва да пийнеш. Много добра работа върши срещу сънищата, Мат. Забравяш ги.
Мат се зачуди дали айилците ще го чуят, ако започне да се измъква сега, докато Талманес говори. Само десетина крачки до най-близките — и по-малко от десет до неговата шатра и айилците. Бързи бяха, но нямаше да го хванат преди да си е осигурил петдесетина войници на една ръка разстояние.
— Мат? Не вярвам да си заспал. Мат. Видях ти лицето. По-добре е да убиеш сънищата си. Повярвай ми, знам го.
Мат се преви, стиснал копието, и си пое дълбоко дъх. Два разкрача.
— Мат? — Талманес се приближи още повече. Идиотът му с идиот всеки момент щеше да настъпи някой айилец. Щяха да му срежат гръцмуля, без да може да гъкне.
„Да те изгори дано — помисли си Мат. — Само два разкрача ми трябват.“
— Вади мечовете! — изрева той и скочи. — Айилци в лагера! — Спринтира надолу по склона. — Сбор при знамето! Сбор при Червената ръка! Сбор, псета такива, жалки мародери!
Това, разбира се, разбуди всички, и как иначе, след като се беше разревал като бик. Отвсякъде се разнесоха викове; барабани забиха сбор, тревожно закънтяха тромпети.
Тъй или иначе, истината си беше, че айилците имаха да пробягат по-малко разстояние от войниците. И освен това знаеха какво гонят. Нещо — инстинкт, късметът му или това, че беше тавирен — го накара да се обърне, когато първият забулен силует се появи зад него сякаш от въздуха. Време за мислене нямаше. Той блокира мушкащото копие с дръжката на своето, но айилецът успя да го изрита в корема. Отчаянието даде сили на Мат да се задържи прав, да удари айилеца в краката с дръжката на копието и да го прободе в сърцето.
Измъкна копието си тъкмо навреме, за да посрещне втория нападател. „Трябваше да побегна още първия път, когато ми се отвори проклетият шанс!“ Завъртя копието като тояга, по-бързо от всякога, извъртайки се, блокирайки и избягвайки върховете на мушкащите айилски копия, без да му остане време сам да удари. Твърде много бяха. „Трябваше да си държа проклетата уста затворена и да бягам!“
— Насам, крадци на овци с пилешки мозъци! Оглушахте ли всички? Насам!
Зачуди се защо все още не е мъртъв — срещу толкова нападатели никой не можеше да извади достатъчно късмет — и изведнъж осъзна, че не е сам. Някакъв кльощав кайриенец падна почти в краката му с пронизителен рев, заместен мигом от тайренец, чиято долна риза плющеше, докато размахваше меча си. Струпаха се още: крещяха какво ли не, от „Лорд Матрим и победа!“ през „Червената ръка!“, до „Убий чернооката гад!“
Мат се измъкна заднишком и ги остави да продължат сами. „Пълководецът, който предвожда в челото на битката, е глупак.“ Това дойде от един от онези древни спомени, цитат от някого, чието име не беше част от паметта му. „Тук човек могат да го убият.“ Това си беше самият Мат Каутон.
Накрая всичко се сведе до броя. Дузина айилци срещу ако не цялата Банда, то поне неколкостотин бойци, успели да се доберат до хълма преди да е свършило. Дванадесет айилци мъртви и понеже бяха айилци — веднъж и половина по толкова от Бандата, с два пъти по толкова или малко повече тежко ранени. Самият Мат беше с пет-шест рани, за три от които много подозираше, че ще трябва да се зашият.
Копието му свърши добра работа като тояга, за да докуцука до мястото, където Талманес се беше проснал върху каменистата земя, а Дерид се мъчеше да овърже турникет около левия му крак.
Бялата риза на Талманес, провиснала по тялото му, беше подгизнала и потъмняла на две места.
— Май Нерим — изпъшка той — ще трябва отново да се пробва като шивачка на мен, да го изгори дано говедото скапано с тия негови дървеняшки ръце. — Нерим беше личният му слуга и кърпеше господаря си толкова често, колкото и дрехите му.
— Ще се оправи ли? — попита тихо Мат.
Дерид сви рамене. Беше успял да навлече само брича си.
— Струва ми се, че кърви по-малко от теб. — Той вдигна глава и се разбра, че е прибавил нов белег към колекцията си по лицето. — Добре че успя да им се измъкнеш, Мат. Ясно е, че търсеха теб.
— Добре че те не успяха. — Талманес изохка и се надигна с помощта на Дерид. — Щеше да е пълен срам да изгубим късмета на Бандата от шепа диваци.
Мат се окашля.
— И на мен май така ми се струва. — Сцената с айилците, нахълтващи в палатката му, се върна в ума му и той потръпна. Защо, в името на Светлината ще искат айилците да го убият? Това си имаше обяснение — сигурно бяха Шайдо. Но как бяха минали през целия лагер?