Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Дълго преди да стигнат Мероне, Мат беше изненадал Нейлсийн, Дерид и Талманес, като ги бе попитал за имената на най-добрите крадци на кесии и коне сред хората им, онези, за които се знаеше, че са виновни, но нямаше доказателства. Двамата благородници не бяха пожелали да признаят, че сред хората под тяхна команда се срещат подобни личности, но след като ги поскастри, му дадоха имената на трима кайриенци, двама тайренци и двама андорци.
На тези седем мъже той каза, че му трябват съгледвачи и че добрият съгледвач използва почти същите умения като джебчията и конекрадеца. И без да обръща внимание на разпалените им протести, че никога в живота си не са вършили такова нещо, им предложи опрощение за всички кражби, които са извършили до този ден, тройна заплата и освобождаване от трудова повинност, стига да му донасят голата истина. Както и бесило за първата лъжа — мнозина мъже можеха да загинат от лъжата на един съгледвач. Въпреки тази заплаха те приеха предложението му с огромна охота, навярно повече заради освобождаването от труд, отколкото заради парите.
Но седем души не бяха достатъчно, затова той ги помоли да му предложат други, като не забравят онова, което им е казал за уменията, както и факта, че дали ще доживеят да си получат тройната плата ще зависи до голяма степен от способностите им. Това предизвика голямо чесане на брадички и нервни погледи, но успяха да измислят още единадесет имена, изтъквайки, че не искат да кажат нищо лошо по адрес на своите другари. Единадесет мъже, достатъчно добри в занаята, за да не ги заподозрат нито Дерид, нито Талманес или Нейлсийн, но не толкова, че да не ги забележат първите седмина. На тях Мат направи същото предложение и отново помоли за имена. Докато стигна момента, от който нататък повече имена не можеше да се намерят, той вече разполагаше с четиридесет и седем съгледвачи.
Последният, упоменат от тримата преди него, се беше оказал Чел Ванин, андорец. Бе живял в Мероне, но беше кръстосвал от двете страни на Еринин. Ванин можеше да открадне яйцата от гнездото на женски фазан, без да го подплаши, макар че най-вероятно нямаше да пропусне да напъха в торбата и фазана. Можеше да отмъкне кон изпод седлото на някой благородник, без благородникът да разбере през следващите два дни. Поне така го препоръчаха, с нотки на искрена възхита. С почти беззъба усмивка и израз на пълна невинност, Ванин беше казал, че бил най-обикновен коняр и салджия преди време, когато можел да си намери работа. Но че бил готов да поеме службата срещу четворна обикновена заплата в Бандата. Дотук поне си я заслужаваше, че и оттатък.
Сега обаче Ванин изглеждаше разтревожен. Той напълно одобряваше настояването на Мат да не го наричат „лорд“, тъй като не обичаше много-много да се кланя, но все пак небрежно попипа челото си в някаква груба форма на поздрав.
— Мисля, че трябва да видиш това. Аз не знам какво да реша. По-добре ще е да го видиш сам.
— Изчакайте тук — каза Мат на останалите и тръгна с Ванин.
Не беше далече — само през два хълма и после нагоре, покрай един виещ се поток с широки ивици засъхнала глина. Миризмата го предупреди за онова, което Ванин се канеше да му покаже, още преди да види накацалите лешояди.
Преобърнати потрошени и изгорени фургони. Калайджийски керван. Навсякъде лежаха проснати тела, облечени в ярки дрехи, разкъсани и потъмнели от засъхнала кръв, тела на мъже, жени и деца. Част от Мат изгледа всичко това хладно; останалата искаше да заповръща или да побегне, каквото и да е, но не и да гледа това. Нападателите се бяха появили най-напред от запад. Повечето от мъжете и по-големите момчета бяха изпопадали там, плюс десетина едри псета, сякаш се бяха опитали да оформят редица, да задържат убийците с телата си, докато жените и децата избягат. Напразно бягство. Купищата трупове показваха накъде са побегнали — право към втората група нападатели. Сега се движеха само лешоядите.
Ванин се изхрачи отвратен през редките си зъби.
— Гониш ги, преди да са окрали твърде много — ще ти отмъкнат дечицата, ако не си отваряш очите; ще ги отгледат като свои — може би ще ги сриташ, за да се махат по-бързо, но такова нещо — никога. Кой го е сторил?
— Не знам. Разбойници. — Конете ги нямаше. Но разбойниците обираха, а не убиваха, а никой Калайджии не се съпротивляваше, дори да му обереш последния петак, палтото и обущата. Мат бавно обиколи мястото, без да обръща внимание на лешоядите, които съскаха злобно и плющяха с криле — земята беше твърде суха, за да запази добре следите, макар да му се стори, че конете са връхлетели от няколко посоки — и се върна при Ванин. — Можеше да ми кажеш за това. Не беше нужно да го виждам. — „Светлина, колко не бих искал!“