Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Усмивката на Грендал бе малко насилена. Беше имала пренеприятен, да не кажем почти фатален опит с едно от създанията на Агинор. Този човек по своему беше гениален, но луд. На никого освен на един луд не би му хрумнало да създаде голам, нали?
— Изглеждаш ми в много добро настроение.
— А защо да не съм? — отвърна той. — Почти съм сложил ръка на цял склад ангреали и кой знае още какво. Не ми се прави на изненадана. Разбира се, че знам, че всички останали ме дебнете и се надявате да ви заведа де него. Е, няма да стане. О, дял ще ви раздам, но след като пръв си избера. — Той се просна на един отрупан с тежка позлата стол — а може и да беше от масивно злато: напълно в неговия стил — и поглади златистата си брада. — Освен това пратих посланичество до ал-Тор. И отговорът беше благоприятен.
Грендал едва не разсипа виното си.
— Нима? Аз пък чух, че е убил пратеника ти.
— Ал-Тор не е убил никого. Андрис отиде там, за да умре. Нима допускаш, че щях да чакам куриери? Или гълъби? Начинът, по който е умрял, ми съобщи отговора на ал-Тор.
— Който гласи? — попита тя предпазливо.
— Примирие между двама ни.
Ледени пръсти сякаш заровиха в черепа й. Не можеше да е вярно. И все пак той изглеждаше по-отпуснат от всякога след пробуждането.
— Луз Терин никога не би…
— Луз Терин отдавна е мъртъв, Грендал. — Прекъсна я с насмешка, дори с подигравка. Без никакъв гняв.
Тя вдиша дълбоко, преструвайки се, че отпива. Възможно ли беше да е истина?
— Армията му продължава да се събира в Тийр. Лично го видях. Това никак не ми прилича на примирие.
Самаил открито се изсмя.
— За да се пренасочи една армия е нужно време. Повярвай ми, тя никога няма да тръгне срещу мен.
— Сигурен ли си? Една-две от мъничките ми приятелки казват, че искал смъртта ти, защото си избил няколко от любимките му Деви. На твое място щях да помисля за някое по-прикрито местенце, някъде, където не би могъл да ме намери.
— Какво толкова, ако няколко Деви са загинали? — Той беше искрено озадачен. — Воини загиват във всяка битка. Ал-Тор може и да е селянин, но си има пълководци, които му водят сраженията и му обясняват нещата. Съмнявам се, че изобщо го е забелязал.
— Ти наистина така и не си се вгледал в тези хора. Те са се променили точно толкова, колкото и земята, Самаил. Не само айилците. В някои отношения останалите са се променили много повече. Онези воини бяха жени и за Ранд ал-Тор това е важно.
Той сви пренебрежително рамене — така и нямаше да разбере, че трябва да разбираш хората, за да можеш да ги накараш да правят това, което искаш. Принудата бе нещо добро, но не можеш да наложиш Принудата над целия свят.
— Е, скоро ще разберем колко е помъдрял Луз Терин. — Тя вдигна присмехулно вежди. Реакция не последва. Откъде ли беше намерил този нашийник за нрава си? Само споменаването на Луз Терин би трябвало да го извади от равновесие. — Ако не успее да те прогони от Иллиан като някоя коуса, катереща се изплашена по дървото, то навярно…
— Много има да се чака за това — прекъсна я той. — Много за теб де.
— Това да не би да беше заплаха, Самаил? — Роклята й преля в бледорозово, но тя я остави така. Нека да види, че е ядосана. — Мислех, че отдавна си разбрал, че да ме заплашват е грешка.
— Никакви заплахи, Грендал — отвърна той спокойно. — Чисти факти. Ал-Тор няма да ме нападне и аз също няма да го нападам. И, разбира се, се съгласих да не помагам на никой от Избраните, ако ал-Тор ги намери. Всичко това е до голяма степен в съгласие със заповедите на Великия властелин, не мислиш ли?
— Разбира се. — Лицето й остана гладко, но стрейдът преля в по-тъмно розово, губейки част от прозирността си. Отчасти цветът все още означаваше яд. Имаше и нещо друго, но как можеше той да го открие?
— Което значи — продължи той, — че в Деня на завръщането най-вероятно аз ще бъда единственият останал, който да се възправи срещу ал-Тор.
— Съмнявам се, че ще успее да убие всички нас — отвърна тя кисело. Твърде много Избрани вече бяха загинали. Самаил наистина бе намерил начин да остане настрани, до последния миг; това беше единственото обяснение.
— Мислиш, че няма ли? Дори ако разбере къде сте? — Усмивката му стана по-дълбока. — Сигурен съм, че знам какво крои Демандред, но къде се крие? Къде е Семирага? Месаана? Какво става с Ашмодеан и Ланфеар? И с Могедиен?
— Ашмодеан и Ланфеар са мъртви и съм сигурна, че Могедиен също трябва да е мъртва. — Изненада се от собствения си глас, дрезгав и колеблив. Виното, изглежда, не бе могло да овлажни пресъхналото й гърло.