Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Можех да ти кажа само, че няма добри следи — отвърна Ванин и извърна коня си, за да преброди тесния поток. — Ела обаче да видиш това.
Огънят беше погълнал голяма част от фургона, килнал се на една страна, но фургонът все пак беше оцелял, изправен върху жълтите си колелета с червени спици. Някакъв мъж лежеше зад него, изпружената му ръка бе почерняла от кръв. И пак на задницата на фургона бе написано:
„Какво да му кажа?“ — помисли си Мат. Че някой е избил цял керван Калайджии? Нямаше да е първият път, в който Калайджиите се натъкваха на някаква важна информация. В някое сказание този нещастник щеше да доживее достатъчно, за да може да надраска с кървавата си ръка жизненоважното късче, означаващо победа. Е, каквото и да бе посланието, никой нямаше да разбере и думичка повече от него.
— Ти беше прав, Ванин — каза Мат. Какво да каже на Преродения Дракон? Не беше нужно да поставят началото на нови слухове — слухове вече имаше предостатъчно. — Погрижи се преди да си тръгнал остатъкът от този фургон да изгори. И ако някой попита, тук не е имало нищо освен много мъртви. — Не само мъже. Жени и деца.
Ванин кимна.
Айилската чета ги застигна — триста-четиристотин воини. Изтичаха надолу по склона и прекосиха потока на не повече от петдесетина крачки от фургоните. Мнозина от тях вдигнаха ръка за поздрав; Мат не ги познаваше, но много айилци бяха чували за приятеля на Ранд ал-Тор, онзи с шапката, срещу когото не бива да залагаш. Прецапаха потока и продължиха нагоре по следващия склон, сякаш всички тези трупове все едно не съществуваха.
„Проклети айилци“ — помисли си Мат. Знаеше, че айилците отбягват Калайджиите, че се стараят да не им обръщат внимание, макар и да не знаеше защо, но това…
Талманес и останалите бяха точно там, където ги беше оставил, разбира се. Когато Мат им каза какво ги чака напред и че трябва да изпратят гробари, те закимаха мрачно, а Дерид промърмори невярващо:
— Калайджии?
— Ще лагеруваме тук — добави Мат.
Очакваше някакъв коментар — все още беше светло за още няколко мили, а тези тримата бяха настървени от това колко мили може да покрие Бандата за един ден до такава степен, че вече правеха облози — но Нейлсийн каза само:
— Ще изпратя човек да даде сигнал на корабите, за да не се отдалечат много.
Може би изпитваха същото като него. Освен ако не възвиеха чак до реката, нямаше да могат да избегнат най-малкото гледката с лешоядите. Само защото човек бе виждал смърт, не означаваше, че трябва да му харесва. Колкото до Мат, той смяташе, че ако види отново труповете, веднага ще повърне. На заранта щеше да има само гробове, далеч от погледите им.
Мат лежеше и пушеше. Сънят не идваше заради спомена за мъртвите Калайджии, и по-стари спомени за по-стари мъртви. Твърде много битки и твърде много мъртви. Той опипа копието си и проследи с пръсти надписа на Древния език по черната дръжка.
„Тъй спогодбата ни е записана; така е сключен договорът.
Мисълта е стрелата на времето; паметта не заглъхва никога.
Каквото бе поискано, се даде. Платена е цената.“
Без да пуска копието, той взе едно одеяло и излезе навън. Сребърната лисича глава на голата му гръд улови светлината на лунния сърп. Полъхваше лек ветрец, съвсем нищожен порив на въздуха, носещ прохлада, който леко люлееше знамето на Червената ръка пред шатрата му, но все пак беше по-добре, отколкото вътре.
Той метна одеялото на земята сред сухия шубрак и се изтегна по гръб. Като момче понякога се приспиваше, изброявайки съзвездията. Ето го и сега Коларя, високо над главата му, и Петте сестри, и Трите гъски, сочещи пътя на север. Стрелеца, Орача, Ковача, Змията. Това айилците го наричаха Дракона. Щита, който някои наричаха „Щита на Ястребово крило“ — в някои от спомените си той изобщо не обичаше Артур Ястребовото крило, — Елена и Овена. Чашата, както и Пътничката, с ярко изпъкващата й тояга.
Нещо привлече слуха му, но не беше сигурен какво. Кой ли можеше да се промъква наоколо? Той се надигна на лакът… и замръзна.
Около шатрата му се движеха силуети. Лунният лъч докосна един от тях достатъчно, за да различи забулено лице. Айилци? Какво ставаше, в името на Светлината? Те безмълвно обкръжиха палатката му, сгъстиха пръстена; в нощта проблесна метал, чу се шепот на срязан плат и те изчезнаха вътре. Само миг, и излязоха навън. И се заоглеждаха; светлината беше достатъчно, за да се види и това.
Мат прибра крака под себе си. Ако се задържеше приведен, сигурно щеше да може да се изплъзне и да избяга, без да го чуят.