Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Изведнъж в главата му се зарея друг образ — лице на мъж — и дъхът му секна. За първи път се появи без никакво замайване. За първи път можа да го види съвсем ясно в няколкото мига, преди да изчезне. Синеок мъж с квадратна брадичка, навярно с няколко години по-голям от него. Или по-скоро, видя го ясно за първи път от дълго време. Беше лицето на непознатия, който бе спасил живота му в Ша-дар Логот, докато се сражаваше със Самаил. И още по-лошото…
„Той ме усети“, каза Луз Терин. Този път поне го каза нормално. Понякога говореше нормално, но лудостта рано или късно се връщаше. „Как може едно появило се в ума ми лице да ме усети?“
„Ако ти не знаеш, как очакваш аз да го знам? — помисли си Ранд. — Но аз също го усетих“. Чувството беше странно, все едно че по някакъв начин бе… докоснал другия. Само че не физически. Задържа се утайка. Като че ли беше достатъчно да помръдне само на косъм, в която и да било посока, за да го докосне отново. „Мисля, че и лицето ми видя“.
Вече не му се струваше странно да говори с глас в главата си. Всъщност от доста време беше престанало да му изглежда странно. А сега? Сега можеше да види Мат и Перин само като си помислеше за тях или чуеше имената им, а това друго лице се появяваше в ума му неканено. Явно трябваше да е нещо повече от лице. В сравнение с това какво толкова му беше странното да води разговори в черепа си?
„Когато потоците ни на белфир се допряха в Шадар Логот, трябва да е възникнала някаква връзка помежду ни. Никакво друго обяснение не мога да измисля. Това беше единственият път, когато се срещнахме. Използваше тъй наречената им Вярна сила. Това трябва да е. Не изпитах нищо, нищо не видях освен потока гибелен плам“. А и това, че притежаваше късчета знания, които му се струваха негови си, макар да идеха от Луз Терин, вече не му се струваше странно. Наистина помнеше Градините на Ансалайн, унищожени по време на Войната на Сянката, помнеше ги толкова добре, колкото бащината си ферма. Но това със знанието беше двупосочно. Луз Терин говореше понякога за Емондово поле, все едно че беше отраснал там. „Това смислено ли е според теб?“
„О, Светлина, защо трябва да чувам този глас в главата си? — простена Луз Терин. — Защо не мога да умра? О, Илиена, прескъпа ми Илиена, как жадувам да се събера с теб“. И зарида. Често го правеше, щом споменеше жена си, която бе убил в безумието си.
Все едно. Ранд потисна плача му, изтласка го от ума си, докато не се превърна в едва доловим шум. Сигурен беше, че е прав. Но кой все пак бе непознатият? Мраколюбец със сигурност, но не и някой от Отстъпниците. Луз Терин познаваше лицата им толкова добре, колкото своето, а вече и на Ранд. Внезапна мисъл изкриви лицето му в гримаса. Колко го усещаше другият? Тавирен можеха да се открият по въздействието им върху Шарката, макар само Отстъпниците да знаеха как. Луз Терин определено не беше споменавал, че знае — „разговорите“ им винаги бяха кратки и той рядко споделяше на драго сърце — и нищо не беше успял да измъкне от него по този въпрос досега. Най-малкото Ланфеар и Ишамаел знаеха, но никой от тях не го беше открил по този начин, след като бяха загинали. Можеше ли тази връзка да се използва по същия начин? Сигурно всички бяха опасност. По-голяма от обичайното, сякаш обичайното не стигаше.
— Добре ли си, Ранд? — попита угрижено Лоиал, докато завиваше сребърната капачка на мастилницата — беше изваяна на листенца. Стъкленицата беше толкова дебела, че можеше да издържи на всичко, освен ако я удареше в камък, но Лоиал я държеше все едно че е крехка. В огромните му лапи наистина изглеждаше крехка. — Стори ми се, че сиренето се е поразвалило, но пък ти доста похапна от него.
— Нищо ми няма — отвърна Ранд, но Нинив естествено изобщо не му обърна внимание, а тутакси скочи от стола си и се плъзна през стаята с развети сини поли. Кожата му настръхна, щом тя прегърна сайдар, протегна ръце и ги положи върху главата му. След миг го обля мраз. Никога не го питаше! Понякога се държеше, все едно че още е Премъдрата в Емондово поле, а той утре заранта ще се върне във фермата.
— Не си болен — промълви тя облекчено.
Развалената храна носеше какви ли не болежки на слугите, някои от които — сериозни. Хората щяха да измрат, ако не беше Цярът, който им даваха Аша’ман и Айез Седай. Не искаха да харчат оскъдните пари на господаря си, като изхвърлят храна, въпреки всички предупреждения на Кацуан, на Нинив и другите Айез Седай, и се хранеха с неща, които отдавна трябваше да идат на сметището. За кратко около двойната рана на левия си хълбок усети ново ощипване.
— Тази рана не се оправя — каза Нинив намръщено. Беше се опитвала да я Изцери, но без повече успех от Флин. И никак не й харесваше. Нинив приемаше всеки свой неуспех като лично оскърбление. — Как изобщо можеш да стоиш прав? Сигурно умираш от болка.