Нож от блянове

Лоиал си беше донесъл резбован на лозници стол от огиерските стаи. Коленете му оставаха на равнището на масата, тъй че трябваше да се навежда напред, за да пише в подвързания си в кожа бележник. Томчето беше малко за него, толкова, че да може да се побере в някои от обемистите джобове на палтото му, ала все пак голямо колкото пове-чето книги, които бе виждал Ранд. Тънки косъмчета красяха горната устна на Лоиал, а също и под брадичката. Опитваше се да си пусне брада и мустаци, макар че опитът засега не изглеждаше много успешен.

— Но ти досега не ми каза почти нищо полезно — избуботи огиерът като тъпан, избумтял разочаровано. Ушите му с туфите косми клюм-наха. Все пак изтри стоманения връх на лъскавата си дървена писал-ка. Беше по-дебела от палеца на Ранд, но достатъчно дълга, че да изглежда тънка, и пасваше идеално между пръстите му. — Така и не спомена за никакви геройски дела, освен за подвизи, извършени от някой друг. Всичко, което разправяш, звучи толкова ежедневно. Като те слуша човек, излиза, че падането на Иллиан е толкова възбуждащо колкото да гледаш как тъкачка си оправя стана. А прочистването на Верния извор? Двамата с Нинив свързвате, после си седите и прелива те, докато всички останали отишли да се бият с Отстъпниците. Ами даже Нинив ми разказа повече, а тя твърди, че почти нищо не помни.

Нинив, която си носеше всичките накити тер-ангреал и странния си ангреал от гривна и пръстени, помръдна в стола си пред другата камина и продължи да наблюдава Аливия. От време на време хвърля-ше поглед към прозорците и подръпваше дебелата си плитка, но най-вече гледаше русокосата салдейка. Застанала като страж до вратата. Аливия й отвръщаше с къса насмешлива усмивка. Бившата дамане знаеше, че парадирането на Нинив е заради нея. Но ястребовите й сини очи си оставаха все така напрегнати. Почти винаги бяха такива, откакто й бяха махнали нашийника в Кемлин. Двете Деви, които клечаха до нея и играеха на котешка люлка, Харилин от Желязната планина на Таардад и Бнайла от Джарра на Чарийн, също парадираха. Бяха увили главите си с шуфите — черните була бяха смъкнати на гърдите им — и си носеха по три-четири къси копия, затъкнати под ремъците за лъка на гърба; обшитите им с бича кожа щитове лежаха на пода. В имението имаше петдесет Деви, няколко от които Шайдо, и всички бяха готови на мига да заиграят Танца на копията. Може би с Ранд. Изглеждаха разкъсани между радостта, че отново го охраняват, и озлоблението от това колко дълго ги беше отбягвал.

Колкото до него, не можеше да погледне никоя от тях, без да зареди в главата си молитва за жените, загинали за него, жените, които беше убил. Моарейн Дамодред. Нея над всичко. Нейното име бе изписано с пламък в черепа му. Лиа от Косайда на Чарийн, Сендара от Желязната планина на Таардад, Ламеле от Пушли-вата вода на Миагома, Андилин от Червената сол на Гошиен, Десора от Мусара на Рейн… Толкова много имена. Понякога се будеше посред нощ, мълвеше този списък, а Мин го прегръщаше и му мърмореше утешително, като на дете. Винаги я уверяваше, че е добре и че иска да заспи, но щом затвореше очи, сънят не идеше, докато списъкът не свършеше. Понякога с него мълвеше и Луз Терин.