Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— А сега — рече Елънд, — мисля, че е време да си починеш.
— Добре съм — убеди го тя и се протегна. Ударената страна я болеше, също и вратът, но пютриумът продължаваше да тлее в тялото й и болката бе съвсем поносима. — Трябва да…
И млъкна, внезапно осъзнала нещо. Вчерашният ден се губеше в мъгла, но…
— ОреСюр! — извика тя и избута одеялото настрани.
— Той е добре, Вин — рече Елънд. — Не забравяй, че е кандра. Строшените кости не могат да го убият.
— Къде е? — попита Вин, чувстваше се малко глупаво.
— Поглъща ново тяло — отвърна усмихнато Елънд.
— Защо се смееш?
— Досега не бях виждал някой да изразява подобна загриженост за една кандра.
— Не виждам нищо лошо в това. ОреСюр рискува живота си заради мен.
— Вин, той е кандра — повтори Елънд. — Не мисля, че онези типове можеха да го убият. Дори Мъглороден не би могъл.
Вин се замисли. „Дори Мъглороден не би могъл…“ Какво я безпокоеше в това твърдение?
— Въпреки всичко — рече тя. — Той изпитва болка. Получи доста тежки удари заради мен.
— Просто изпълняваше Договора, Вин.
„Договорът…“ — ОреСюр бе нападнал човек. Той бе нарушил Договора. Заради нея.
— Какво има? — попита Елънд.
— Нищо — побърза да отвърне тя. — Какво става с армиите?
Елънд я изгледа втренчено, но й позволи да смени темата.
— Сет се е укрепил в Цитаделата Хастинг. Не знаем още каква ще е реакцията му. Съборът не го подкрепи, така че едва ли ще е положителна. Но досега не е изказал възражения. Сигурно защото осъзнава, че е в капан.
— Изглежда, е бил твърдо убеден, че ще изберем него — рече намръщено Вин. — Иначе защо ще дойде в града?
Елънд поклати глава.
— Странен ход от самото начало. Както и да е, посъветвах Събора да се опита да сключи сделка с него. Изглежда е убеден, че атиумът не е в Лутадел, и не вижда смисъл да остава в града.
— Ако изключим въпроса с престижа.
— Който едва ли си заслужава загубата на цяла армия. Или на живота му.
— А баща ти?
— Мълчи. Странно е, Вин. Не е типично за него — опитът с убийците бе толкова банален. Не зная какво да мисля за тях.
— Убийците — каза Вин и се облегна назад. — Идентифицирахте ли ги?
Елънд поклати глава.
— Никой не ги познава.
Вин се намръщи.
— Може би не познаваме достатъчно добре благородниците извън Северната област.
„Но все пак — помисли си, — ако са от някой град близо до Ортьо, би трябвало да ги познаваме, нали?“
— Стори ми се, че разпознах един от тях — рече тя.
— Кой?
— Последният…
— Аха. Жалко, сега вече не става за разпознаване.
— Елънд, съжалявам, че стана свидетел на това.
— Какво? — попита Елънд. — О, Вин, и преди съм виждал хора да умират. Не забравяй, че ни принуждаваха да гледаме екзекуциите по нареждане на лорд Владетеля. — Той се сепна. — Не че това, което направи ти, бе като тях, разбира се.
„Разбира се“.
— Ти си невероятна — продължаваше Елънд. — Ако не беше спряла онези аломанти, сега нямаше да ме има. Също както и Пенрод и останалите заседатели. Ти спаси Централната област.
„Винаги ще бъдем ножове…“
Елънд се усмихна и стана.
— Сейзед ти остави нещо. Изстинало е, но каза, че трябва да го изядеш, когато се събудиш. — И взе от масата купичка, в която имаше каша.
— Сейзед ли я прати? Значи е натъпкана с лекове.
Елънд се засмя.
— Предупреди ме да не я опитвам. Каза, че имало достатъчно успокояващи, за да не отворя очи цял месец. Но при теб било друго заради пютриума.
Подаде й купата. Вин я погледна с присвити очи. Сейзед сигурно се страхуваше, че въпреки раните ще излезе да скита из града. И вероятно беше прав. Тя въздъхна и започна да яде.
Елънд продължаваше да се усмихва. После каза:
— Ще те оставя. Имам да свърша някои неща. Ще пратя някой да донесе въглища за печката.
Вин кимна и той излезе.
Когато се събуди, Елънд отново бе при нея. Стоеше в сянката в ъгъла и я гледаше. Навън все още бе тъмно. Завесите бяха вдигнати и стаята бе изпълнена с мъгла.
Завесите бяха вдигнати.
Вин погледна силуета в ъгъла и каза тихо:
— Зейн.
Той пристъпи напред. Не беше трудно да се забележи приликата между него и Елънд, след като Вин вече знаеше какво да търси. Имаха сходна форма на брадичката и същата черна буйна коса. Дори телата им си приличаха, откакто Елънд бе започнал да се упражнява.
— Спиш прекалено дълбоко — каза той.
— Дори Мъглородните се нуждаят от сън, за да оздравеят.
— Въобще не биваше да те раняват — заяви Зейн. — Можеше да се справиш с онези типове с лекота, но отдели твърде голямо внимание на брат ми и на това да не пострадат останалите в залата. Това е направил той с теб — променил те е и вече не виждаш онова, което трябва да се направи, а което той иска да направиш.