Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Вин повдигна вежди и незабелязано плъзна ръка под възглавницата. За щастие кинжалът си беше на мястото. „Не ме е убил, докато спя — помисли си. — Това е добър признак“.
Той направи още една крачка към нея и тя се напрегна.
— Каква е тази игра, Зейн? Първо ми казваш, че си решил да не ме убиваш, после пращаш цяла група убийци. Какво ще последва? Да не си дошъл да приключиш с тази работа?
— Вин, ние не сме пращали тези убийци — тихо каза Зейн.
Вин изпръхтя.
— Мисли си каквото искаш — рече той и се приближи още: черна фигура, надвиснала над леглото. — Но баща ми все още е ужасен от теб. Защо ще рискува да му отмъстиш, като се опитва да премахне Елънд?
— Защото се е надявал, че убийците ще се справят и с мен.
— Но защо ще използва тях? — попита Зейн. — Нали има мен — защо ще праща група Мъгливи, при това в претъпкана зала, когато може да ми нареди да взема атиум и да се разправя с теб през нощта?
Вин се поколеба.
— Вин — каза той. — Гледах как изнасят труповете от залата на Събора. Някои от тях бяха на хора от антуража на Сет.
„Това е! — помисли Вин. — Ето къде съм видяла Главореза, на когото разбих главата! В Цитаделата Хастинг, докато гостувахме на Сет“.
— Но убийците нападнаха и Сет… — почна тя и се сепна. Всъщност това бе съвсем обикновен трик на всички измамници — да се престорят на жертви, за да избегнат подозренията.
— Убийците, които нападнаха Сет, бяха обикновени хора — продължи Вин. — Не бяха аломанти. Чудя се какво ли им е казал — че ще им бъде позволено да се „предадат“, след като свърши битката? Но защо въобще е трябвало да организира тази фалшива атака? Той беше фаворит за трона.
Зейн поклати глава.
— Вин, Пенрод сключи сделка с баща ми. Страф предложи на Събора богатства, с каквито Сет не разполага. Ето защо търговците промениха избора си. Сет вероятно е надушил предателството им. Има достатъчно шпиони в града.
Вин го гледаше слисано. Разбира се.
— И единственият начин Сет да победи…
— Е като прати убийците — довърши Зейн и кимна. — С нареждане да атакуват и тримата кандидати, да убият Пенрод и Елънд и да оставят него жив. Съборът е щял да предположи, че са били предадени от Страф, и Сет е щял да бъде провъзгласен за крал.
Вин стисна кинжала с разтреперана ръка. Започваше да й писва от тези игри. За малко да изгуби Елънд. За малко да се провали.
Една част от нея искаше да направи това, което възнамеряваше от самото начало. Да убие Сет и Страф, да премахне опасността веднъж и завинаги.
„Не. Това не е начинът, по който щеше да действа Келсайър. Нито начинът на Елънд“.
Зейн се обърна настрани и погледна през прозореца, към кълбящите се отвън мъгли.
— Трябваше да дойда, преди да започне битката. Бях отвън, със закъснелите. Дори не знаех какво става, докато не започнаха да излизат изплашени хора.
Вин повдигна вежди.
— Зейн, изглеждаш почти искрен.
— Нямам никакво желание да те видя мъртва — продължи той и се обърна. — И със сигурност не бих искал Елънд да пострада.
— Така ли? Въпреки че той е получавал всички привилегии, докато теб са те държали скрит и лишен от внимание?
Зейн поклати глава.
— Не е така. Елънд е… чист човек. Понякога, когато го слушам как говори, се питам дали щях да съм като него, ако детството ми беше различно. — Той срещна погледа й в тъмната стая. — Вин, аз съм… прекършен човек. Безумец. Никога няма да съм като Елънд. Няма да се променя, дори да го убия. Вероятно е по-добре, че двамата с него сме израсли разделени — и че той не ме познава. Нека остане такъв, какъвто е. Непокварен.
— Аз… — Вин се поколеба. Какво можеше да каже? Почти бе сигурна, че Зейн говори искрено.
— Аз не съм Елънд — продължи той. — Никога няма да бъда — не съм част от неговия свят. Но и не смятам, че трябва да бъда. Нито пък ти. Когато боят свърши, най-сетне успях да се промъкна в залата. Видях Елънд надвесен над теб. Видях погледа в очите му.
Тя извърна глава.
— Той не е виновен, че е такъв, какъвто е — продължи Зейн. — Както вече ти казах, той е чист човек. Но това го прави различен от нас. Точно това се опитвах да ти обясня. Ако можеше само да видиш как те гледаше…
„Аз видях“ — помисли си Вин. Не искаше да си спомня, но не можеше и да го забрави. Ужасеното изражение, реакцията на нещо нечовешко и чуждо, нещо отвъд възможностите му да разбере.
— Не мога да бъда Елънд — повтори Зейн тихо. — Но ти не би и искала да съм. — Той протегна ръка и пусна нещо на леглото й. — Следващия път бъди подготвена.