Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Седнах до леглото му, взех ръката му в своите и почувствах как бавният пулс пърха като сърцето на птиче под пръстите ми. Долу вратата тихо се отвори и затвори и чух стъпките на двама души.
Майката на Даниел стоеше на прага на спалнята.
— Не се натрапвам — каза тя тихо. — Но ти едва ли знаеш как трябва да се направят нещата.
— Не знам — казах. — Прочетох молитвите.
— Точно така — каза тя. — Постъпила си правилно, а аз мога да свърша останалото. Можеш да гледаш, и да се учиш, така че да знаеш как се прави. За да можеш да го направиш за мен, или за друг, когато дойде моментът.
Тя тихо се приближи до леглото.
— Как си, стари приятелю? — каза тя. — Дойдох да се сбогувам с теб.
Баща ми не каза нищо, но й се усмихна. Тя внимателно плъзна ръка под раменете му и го повдигна, и го обърна на една страна, за да гледа към стената, с гръб към стаята. После седна до него и изрече всички молитви за умиращите, които можа да си спомни.
— Сбогом, татко — казах тихо. — Сбогом, татко. Сбогом.
Даниел се грижеше за мен, както беше обещал. Като зет, всички движими имущества на баща ми станаха негови по право; но той ми ги приписа още същия ден. Дойде в къщата и ми помогна да разчистя малкото вещи, които баща ми беше пазил по време на дългите ни пътувания, и помоли Мари да остане за следващите няколко месеца. Тя можеше да спи долу в кухнята, щеше да ми прави компания, и да ме пази нощем. Госпожа Карпентър изрази с намръщена гримаса неодобрението си към моята независимост, която не подхождаше на жена, но успя да запази спокойствие.
Тя направи приготовленията за заупокойната литургия, а после — и за тайната еврейска церемония, проведена същия ден, зад затворени врати. Когато й благодарих, тя само махна с ръка.
— Това са ритуалите на нашия Народ — каза тя. — Трябва да ги помним. Трябва да ги изпълняваме. Забравим ли ги, забравяме себе си. Баща ти беше голям учен сред нашия Народ, имаше книги, които бяха почти забравени, а той имаше куража да ги опази. Ако не бяха мъжете като него, нямаше да знам молитвите, които изрекох край леглото му. А сега ти знаеш как се прави, и можеш да научиш децата си, и ритуалите на нашия Народ могат да бъдат предадени на поколенията.
— Те сигурно ще бъдат забравени — казах. — След време.
— Не, защо? — каза тя. — Ние помнехме Цион край реките на Вавилон, помним Цион и край портите на Кале. Защо да забравяме някога?
Даниел не ме попита дали ще му простя и дали можем да започнем отначало като съпруг и съпруга. Не ме попита дали копнея за докосване, за целувка, дали копнея да се почувствам жива като млада жена през пролетта, а не вечно като момиче, борещо се срещу света. Не ме попита дали сега, след като баща ми бе мъртъв, изпитвам чувството, че съм ужасно сама на света, и че винаги ще бъда Хана, сама за себе си, нито принадлежаща към Народа, нито съпруга, а сега — дори не и дъщеря. Той не ме попита тези неща, аз не ги изрекох доброволно, и затова се разделихме вежливо на прага ми, с чувство на тъга и съжаление. Предполагам, че си е отишъл у дома, а на път към къщи се е отбил в къщата на закръглената светлокоса майка на сина си, а аз влязох в къщата си, затворих вратата и дълго седях в тъмнината.
Студените месеци винаги са били тежки за мен: испанската ми кръв все още не бе достатъчно силна за влажните дни на зимата по северното крайбрежие, а в Кале не беше много по-добре, отколкото в Лондон, под проливния дъжд и сивите небеса. Без баща имах чувството, че някаква част от мразовития студ на морето и небесата се беше промъкнала в самата кръв във вените ми, и в очите ми, тъй като плачех неудържимо без причина. Не се хранех както трябва, ядях като някой печатарски чирак, с грубо отрязана филия хляб в едната ръка и чаша мляко в другата. Не съблюдавах ограниченията по отношение на храненето, както правеше баща ми, не палех свещта в чест на Шабата. Работех през Шабата, и печатах светски книги и смешни книги, и текстове на пиеси и поеми, сякаш познанието вече нямаше значение. Оставих вярата си да отмине заедно с надеждите ми за щастие.
Не можех да спя добре нощем, но през деня от прозевки едва успявах да печатам. Търговията в магазина вървеше бавно: когато времената бяха толкова несигурни, никой не се интересуваше от книги, освен от молитвеници. Много пъти слизах до пристанището, пресрещах пътници, които идваха от Лондон, и ги питах за новини, като си мислех, че може би трябва да се върна в Англия и да разбера дали кралицата ще ми прости и ще ме приеме отново на служба при себе си.